— Добре — отвърна Ричър. — А сега познайте защо се обаждам.
— Как мога да позная?
— Домът, в който открих уликите, е собственост на мъж, чието досие в една от правителствените бази данни също е засекретено. Всъщност става въпрос за три засекретени досиета. Едно от тях е отпреди две години и в него се споменава за някаква жена. Очевидно е, че това не са оригиналните файлове. Хората, които работят с въпросната база данни, предполагат, че тяхната агенция ги е получила от друга агенция.
— Наясно ли са коя?
— Подозират, че е Пентагонът.
— Интересно — отвърна началникът. — Знаели сте, че това ще ме заинтригува. Но то едва ли е причина да ми позвъните. Искате да направя нещо.
— Кого познавате там?
— Доста хора.
— Някой от тях дължи ли ви услуга?
— Какъв риск ще поеме този някой?
— Минимален. Никой не работи по разследването от година и половина. То попада в категорията студени досиета. Освен това не ни интересуват подробности, трябва ни само отговор на въпроса дали Сандерсън е била жената, спомената в досието на собственика на къщата. Неговото име е Саймур Портърфилд. Проверка на номера на социалната му осигуровка би трябвало да ви пренасочи към уведомление от местния шериф за смъртта му.
— Мъртъв ли е?
— Изяден от мечка. В Уайоминг.
Ричър продиктува буква по буква двете имена на Портърфилд. Началникът на „Уест Пойнт“ ги повтори.
— Благодаря, господин генерал — каза Ричър. — Можете да се свържете с мен на този номер. Ще вдигне партньорът ми Брамал.
— Благодаря, майоре.
— Името ви наистина ли е Симпсън?
— Наистина — каза генералът. — Шон Симпсън.
— Разбрано, сър — отвърна Ричър по навик.
Затвори телефона и го върна на Брамал, който го включи в зарядното.
Мина цял час, без да видят никого с изключение на малко стадо елени, което изникна между дърветата от едната страна на дълбокото дере, прекоси го и се скри от другата му страна. Високо над главите им се рееха хищни птици. Пътят бе все така пуст.
— Съжалявам — обади се Макензи. — Пак се изложих. Всяка идея ми се струва добра. Докато се окаже, че не е.
— Никой от нас нямаше по-добро предложение — отвърна Ричър.
— Ще се радвам, ако не я видим. Това би означавало, че не се нуждае от онова, което Били е продавал, каквото и да е то. Би означавало, че е добре. Просто някой е откраднал пръстена ѝ. Сами го казахте. Напълно е възможно.
— Това е оптималният вариант.
— Който се случва понякога.
— Понякога — подчерта Ричър.
— Колко често?
— По-често от никога. И по-рядко от винаги.
— Я чакайте! — обади се Брамал и посочи напред.
Над пътя пред тях се вдигаше облак прах. На запад, много далече, чак на хоризонта. Под облака се виждаше малка точица, чиито очертания бяха размазани от маранята, но тя се приближаваше бързо. Продължиха да чакат. Точицата ставаше все по-голяма и по-голяма, а над нея все така се вихреше облак от прах, който непрестанно се самовъзпроизвеждаше. Беше с формата на парашут, но безкрайно дълъг. Той ту се издигаше нагоре, удържан от някаква вътрешна аеродинамична сила, ту се отпускаше и се разпадаше под напора на вятъра и гравитацията.
— Внимание! — каза Брамал, взе телефона си и се приготви за снимка.
Продължиха да чакат. Покрай тях профуча джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах. През прозорците не се виждаше нищо, с изключение на предното стъкло, където благодарение на чистачките слоят прах бе доста по-тънък. Така че успяха да надзърнат в колата за миг.
Образът, който видяха, бе доста размазан. Дребна фигурка, извърнала лице настрани. И нещо сребристо.
27
Брамал излезе на пътя и се впусна в преследване като пътен полицай, който гони нарушител. Джипът пред тях продължаваше да се движи бързо. Пътят предлагаше дълги прави отсечки, като само от време на време се спускаше в дерета или изкачваше склонове и скриваше джипа от погледите им. Облакът прах обаче го следваше неизменно и разкриваше местоположението му. Мощната тойота подскачаше по неравната повърхност с висока скорост, но шофьорката пред тях не сваляше крака си от педала за газта. Дори ускоряваше. На моменти разстоянието между двете коли бе около километър.
Изведнъж облакът прах изчезна. Тойотата излезе от поредния завой. Въздухът около тях бе кристалночист, а хоризонтът пуст на много километри. Нито следа от джипа.
Брамал спря.
— Завила е — каза Ричър. — По отбивките не се вдига прах. Какво има там зад нас?
Брамал направи обратен завой и огледа мястото.