— Вляво има отклонение — обяви Макензи. — Така ми се струва. Не съм сигурна.
— Къщата на жената с ягодовия пай — каза Ричър. — Съседката на Портърфилд. Бяхме там вчера. Едва не пропуснахме отклонението.
— Но тя не си е у дома. Нали мина покрай нас.
Брамал подкара по същата отбивка, по която бяха минали предишния ден, но по-бързо. Слаломираха между дърветата в продължение на пет километра, но не видяха нищо. Гората свърши изведнъж и тойотата излезе на равна поляна, откъдето се откриваше гледка на изток. Пред погледите им се появи едноетажната къща с дъсчена обшивка и старата църковна пейка. Нищо повече. Нито стар джип, нито жена, абсолютно нищо. Не се чуваше дори звук.
— Трябва да има и други пътища — предположи Макензи. — Като тези, които ви показах.
Брамал потегли и описа широк кръг около къщата, плевнята и останалите постройки, като се придържаше близо до дърветата.
Откриха три просеки в гората. Едната отиваше на запад, другата на юг, а третата минаваше по средата между двете. Приличаха повече на пътеки, използвани от ловци или туристи, добре отъпкани, но осеяни с камъни и прорасли корени. Слънчевите лъчи едва минаваха през клоните на дърветата и просеките се губеха още след първия завой. И трите бяха доста тесни. Но достатъчно широки, за да мине по тях някой стар джип. Невъзможно бе да разберат по коя е свърнал. Земята бе твърде суха и прахолякът бе запечатал прекалено много следи от гуми.
— Да рискуваме? — предложи Брамал.
— Само ще си загубим времето — отвърна Ричър. — Подобни пътеки имат прекалено много разклонения и завои. Шансът не е на наша страна. Освен това колата ти е по-широка от на Сандерсън. Може да се заклещим някъде.
— Ако е била тя — уточни Брамал.
— Да допуснем, че е била.
— Няма значение по кой път е тръгнала — намеси се Макензи. — Въпросът е защо е тръгнала насам. Какво се е случило?
— Уплашихме я — каза Ричър. — Чакахме отстрани на пътя. Сигурно ни е взела за полицаи. Не е искала да я настигнем. Затова е свърнала по горски път, който само тя познава. Сега се крие някъде и обмисля следващия си ход.
— Но къде?
— Някъде на площ от хиляда квадратни километра. На място, което никога няма да намерим.
Макензи помълча, след което попита:
— Видяхте ли сребристия цвят?
— Само за миг — отвърна Брамал.
— Какво беше според вас?
— Яке с качулка — предположи Брамал.
— Но много тясно — допълни Ричър. — Реших, че е някакво спортно облекло. От онези, които спринтьорите свалят точно преди състезанието.
— Не ви ли заприлича на фолио?
— Донякъде — каза Брамал.
— Защо не иска да я настигнем? — попита Макензи.
— Не знаеше, че сте вие — отвърна Ричър. — Не ви видя. Прозорците ѝ бяха покрити с прах, нашите също. Освен това, когато мина покрай нас, гледаше на другата страна. Това не е емоционално решение, а практично. Решила е, че сме ченгета. Може да не е искала някое ченге да надникне в колата ѝ.
— Ако е била тя — повтори Брамал.
— Защото е наркоманка — каза Макензи.
— Това е най-лошият вариант — заяви Ричър.
— Но се случва.
— По-често от никога. И по-рядко от винаги.
— Какво смятате?
— Надявам се на най-доброто, подготвям се за най-лошото.
— Питам сериозно.
— Мисля си за Саймур Портърфилд — каза Ричър. — Предполагаме, че Били е поел бизнеса му, което би трябвало да доведе до рязко разширяване на мащабите. Нали това е основната причина някой да поеме контрола върху чужд бизнес — защото вижда пропуснатите възможности и възнамерява да ги използва. Да не говорим, че в случая става въпрос за бизнес, който не може да се свие, не може да се смали. Той може само да става по-голям и по-голям. Следователно, поне на теория, властите би трябвало да възприемат Били като по-важна мишена, отколкото Портърфилд някога е бил. Момчето детектив обаче призна, че изобщо не се интересува от Били. Каза, че щял да въведе данните му в системата и толкова. Това е завоалиран начин да заяви, че ще го остави да се измъкне. Защото Били не му е интересен, дори му е скучен. От друга страна обаче, Саймур Портърфилд, който би трябвало да е още по-скучен от Били, има секретно досие в Пентагона.
— Това може да не означава нищо — каза Брамал. — Възможно е да е имал дребни контакти с Централна Америка. Военните записват всичко. Цялото досие може да се състои от една-единствена дума. Знаеш как стават тези неща.
— Защо някой ще засекретява досие, което се състои от една-единствена дума?
— Нямам представа — призна Брамал.
— Какво всъщност знаем за Портърфилд?
— Много малко.
— С какво впечатление остана?
— Както каза съседката му, богаташ от друг щат, дошъл да намери себе си или да потърси вдъхновение, за да напише роман.