Жената се огледа.
— Избягал ви е тук? — учуди се тя.
— Не се ли е случвало и преди?
— Никога. Как е възможно? Как е възможно някой да знае накъде водят просеките и пътеките, които минават през моя имот?
Възможно е, помисли си Ричър, стига да е завършил „Уест Пойнт“. И то по времето, когато разчитането на карти се преподаваше като сериозна наука, способна да спаси живота на войника.
— Накъде всъщност водят тези пътища? — попита той.
— Навсякъде — отвърна жената. — Можете да стигнете чак до Колорадо, ако желаете. Кого преследвахте? Трябва да е изпаднал в паника, за да тръгне насам.
— Подозираме, че шофьорът беше жена.
— Добре.
— Беше дребничка и се извърна настрани. Не видяхме лицето ѝ.
Жената не каза нищо.
— Но видяхме нещо сребристо.
— О, господи!
— Същото, което вие сте видели по-рано.
— Тук?
— Проследихме джипа до вашата къща.
— Ще сънувам кошмари.
Сбогуваха се с жената и продължиха по отбивката, излязоха на черния път, после поеха по шосето и се озоваха в Ларами. Болницата се намираше до университета. Нищо чудно да бяха свързани. Пред спешното отделение чакаха седем пациенти. Двама от тях вероятно страдаха от отсъствието на Били. Обливаха се в пот и трепереха. Останалите петима като че ли бяха студенти. Всичките вдигнаха погледи, както правят хората в чакалните. Огледаха новодошлите. Включително Макензи. Нито един поглед не трепна. Никой не я разпозна.
Не я разпознаха и на регистратурата. Макензи заяви, че търси пациентка на име Роуз Сандерсън, и услужливата сестра провери в компютъра, след което се усмихна окуражително и отвърна, че в болницата не е постъпвала пациентка с това име. През цялото време я гледаше в очите по един изключително открит и състрадателен начин.
Макензи се върна при Ричър и Брамал и каза:
— Добре, или има приятели, които делят запасите си с нея, или е в града и търси пласьор.
Отидоха с колата до ъгъла на Трета и Гранд и обиколиха квартала улица по улица в търсене на подходящата комбинация, например два долнопробни бара и една прилична закусвалня, между които да има пряка видимост. Трябваше да хапнат нещо, но Макензи не искаше това да стане за сметка на времето за наблюдение. Искаше да държи улицата под око, докато се храни, затова се настаниха в едно кафене, разположено срещу два бара в каубойски стил и ярки неонови реклами на бира над отдавна немитите витрини. Решиха, че мястото е подходящо за целта. Каубоите обичаха болкоуспокояващи не по-малко от всички останали. Заради контузиите по време на родео, мятане на ласо и най-обикновено падане от кон.
Кафенето бе прегърнало идеята за здравословен живот и предлагаше лечебни сокове и екологични сандвичи, които според Ричър бяха приготвени от слепец. Съставките им сякаш бяха подбрани на абсолютно случаен принцип. А хлябът бе замесен с огромни семена. На вкус беше като талашит, примесен със сачмени лагери.
Брамал отиде да си измие ръцете, а Ричър и Макензи останаха сами на масата. Тя свали якето си и го окачи на облегалката на стола си. След което погледна Ричър в очите. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи, пълни с тъга.
— Искам да се извиня — каза Макензи.
— За какво?
— Когато се запознахме, казах, че страдате от някаква мания.
— Мисля, че аз използвах този израз.
— Само защото знаехте, че си го мисля.
— Имахте пълно основание.
— Възможно е — призна Макензи. — Но сега се радвам, че сте тук.
— А аз се радвам да го чуя.
— Трябва да започна да ви плащам, както на господин Брамал. Същия хонорар.
— Не искам да ми плащате — отвърна Ричър.
— Смятате добродетелността за достатъчна награда?
— Не знам много за добродетелността. Просто искам да разбера какво се е случило. Не мога да ви взема пари заради това, че се опитвам да задоволя собственото си любопитство.
Когато Брамал се върна, тримата започнаха да се хранят, без да откъсват очи от витрината. Не видяха нищо.
Макензи плати.
— Има още един бар, който трябва да проверим — каза Ричър.
— Като тези ли? — попита Брамал.
— Може би малко по-добър. Надявам се там да открием един човек, с когото да поговорим.
Ричър ги поведе в обратната посока, към железопътните линии, и след като изминаха две преки, се озоваха пред бара с дупка от куршум в огледалото.
Завариха същия мъж да седи на същата маса и да пие същата марка бира от бутилка с издължено гърло. Онзи, който може би обичаше да помага на хората, а може би обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък беше местният всезнайко, който искаше да блесне със знания. Или комбинация от трите.