— Шерифът вярва. Това е важното.
— Но ти се съмняваш?
— Не съм бил там. Но всеки тук би се усъмнил в нея. Веднъж-дваж в живота си задаваш въпроса какво би направил, ако трябва на всяка цена да се отървеш от някого. Или ако нещо се обърка и някой загине, а това не е трябвало да става. И в двата случая е най-добре да изхвърлиш тялото в горите високо в планината. На място като това, на което е бил намерен Портърфилд. Няма нищо сложно. Намазваш го с мед. Или прерязваш една-две вени, за да може миризмата на кръв да привлече хищниците. Ако извадиш късмет, ще дойдат по-едри животни, но дори да не се появят, няма проблем. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват. Опитвам се да ти кажа, че всеки, който е чул новината за смъртта на Портърфилд, си е казал: „Да, аз бих го направил точно така“. За себе си съм сигурен.
— Смяташ ли, че и шерифът си го е помислил?
— Не се съмнявам.
— Но официално е обявил случилото се за нещастен случай.
— Няма доказателства. Това е най-хубавото в цялото престъпление.
— Портърфилд имаше ли врагове?
— Богаташ от Изтока? Сигурен съм, че всеки като него има врагове.
— Какво стана с жената?
— Хората говорят, че се навърта наоколо. Но никой не знае къде точно. И никой не знае кого да търси, защото не знае как изглежда.
— Какво стана с покрива на Портърфилд?
— Шерифът каза на приятеля ми да го поправи както трябва. Затова моят човек сложи нова ламарина върху прогнилата част. Искаше да го направи от самото начало, но Портърфилд не му позволяваше, защото щял да наруши архитектурния план.
Почерпиха мъжа с още една бутилка от любимата му бира и си тръгнаха. Върнаха се при колата, която бе паркирана точно срещу кафенето, по средата между двата бара с неонови реклами и мръсни витрини. Уличните лампи вече светеха. Небето бе потънало в мрак.
Кафенето не работеше. От баровете долиташе шум, но вратите им бяха затворени.
Трима души бяха наобиколили тойотата. Стояха на улицата, хвърляха сенки и приличаха на хора, готови да отблъснат всяка враждебна атака. Бяха високи и слаби, но жилави. Дланите им бяха широки и груби. И тримата носеха джинси и каубойски ботуши, едните от гущерова кожа.
Брамал спря в сенките. Ричър и Макензи спряха зад него.
— Кои са тези? — попита Макензи.
— Каубои — отвърна Ричър. — Закърмени с телешка пастърма и пържени гърмящи змии.
— Какво искат?
— Да ни сплашат май. Подобна хореография предполага именно опит в сплашването.
— Защо да ни сплашват? Какво толкова правим?
— Пъхаме си носа където не трябва. Задаваме въпроси за жена, която може би е свързана с незаконен бизнес. Това ги притеснява.
— Какво ще правим?
— Трябва да се консултирам с моя старши партньор кой ще тръгне пръв.
— Имаш ли предпочитания? — попита Брамал.
— Мисля, че трябва да отидем заедно. Аз ще вървя на една крачка пред теб. Но искам да видиш лицата им.
— Защо?
— Ако загубя, ще дадеш описанието им на ченгетата, докато бдиш край болничното ми легло.
— Какво да загубиш? — възкликна Макензи. — Сигурна съм, че искат само да поговорят с нас. Не се съмнявам, че са противни и агресивни типове и прочие, но не мисля, че ще налетят на бой. Освен ако ние не го предизвикаме.
— Къде живеете?
— В Лейк Форест, Илинойс.
— Ясно.
— Какво означава това?
— Това вече е бой. Личи си по начина, по който са застанали. Трябва да го спечелим или да се приберем у дома.
— Скорпио ли ги е изпратил?
— Логично е да го предположим — каза Ричър. — В крайна сметка въпросният нелегален бизнес е негов. От тук до Монтана очевидно. От друга страна обаче, има нещо странно. Ако Скорпио може да свирне на трима каубои и те да хукнат да изпълняват неговите нареждания, защо му е да казва на отрепка като Били да ме издебне зад някое дърво и да ме застреля? Можеше да прати тези тримата. Или това е решение на местните. Проява на спонтанна демокрация, за която Скорпио не знае.
— Притесняват ли те? — попита Брамал. — Спомена нещо за загуба.
— Каубоите са най-лошите противници — каза Ричър. — Не мога да им направя нищо, което конете им да не са им направили вече.
Ричър излезе от сенките и тръгна напред в сумрака. Стъпките му отекваха по тротоара. Брамал и Макензи ускориха крачка и съкратиха изоставането си. Прекосиха улицата по диагонал и се насочиха право към колата.
Тримата каубои се размърдаха и тръгнаха да ги пресрещнат. Единият вървеше отпред, а другите двама го следваха.
Ричър се замисли върху вечната дилема на уличния побойник, а именно дали незабавно да не елиминира водача. Достатъчен бе един изненадващ удар с глава. Без дори да забави крачка. Обикновено това бе най-умното решение. Но не винаги.