— Да го проследя ли? — попита Накамура.
— Само ще си изхабиш бензина — отвърна приятелят ѝ. — Прибира се у дома си.
— Какво означава „новият Били“?
— Предполагам, че нещо се е случило със стария Били.
Това е работа на Ричър, помисли си Накамура. Явно Били не бе открил достатъчно голямо дърво.
Ричър не беше суеверен. Не страдаше от развинтена фантазия, от лоши предчувствия или каквито и да били екзистенциални страхове. Но когато се събуди с първите слънчеви лъчи, не скочи веднага от леглото. Облегна се на възглавницата и погледна отражението си в огледалото на отсрещната стена. От там сякаш го гледаше непознат. Явно бе настъпил един от онези дни. Това не се случваше само с военните. Хора с много други професии се чувстваха по същия начин. Понякога човек се събужда и знае — благодарение на опит и интуиция, — че денят няма да му донесе нищо добро.
31
Срещнаха се във фоайето точно в осем, както и предишния ден. Брамал бе облякъл нова риза, а Макензи — нова блуза. Ричър носеше едни и същи дрехи вече трети ден, но отново бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в същото кафене, седнаха на същата маса. Поръчаха си закуска и Брамал повдигна някакъв юридически проблем, който произтичаше от предложението на Ричър да претърсят старите къщи край пътя, западно от ранчото на Портърфилд. Брамал смяташе, че не бива да го правят без заповед за обиск. Най-малкото трябвало да уведомят местните власти. Не било задължително, но било обичайна практика. Един вид колегиалност.
— Това предупреждение ли е? — попита Ричър. — На всяка крачка ли ще го правиш?
— Понякога е полезно тези неща да се повтарят.
— Шериф Конъли ще заяви, че домът на Роуз е потенциално местопрестъпление. Няма да ни позволи да се доближим до него. По-добре да не му казваме. Той все още иска да разбере къде е умрял Портърфилд. Няма да пропусне нито една възможност.
— Домът на Роуз е реално местопрестъпление — обади се Макензи. — А не потенциално. Най-малкото поради незаконното проникване в чужда собственост. В Уайоминг има строги закони против това. Плюс краден автомобил. Плюс наркотици евентуално. Не мога да им позволя да я вкарат в системата. Тогава може да не успея да я измъкна. Трябва първи да я открием.
— Добре — съгласи се Брамал.
Потеглиха на юг към Мюл Кросинг, завиха покрай билборда с римските свещи и продължиха на запад по черния път. През първите пет километра не срещнаха жива душа. Скоро минаха покрай дома на Били и видяха тънка струйка прахоляк на хоризонта. Кола по пътя. На три километра най-много. Идваше право към тях.
Рядко виждаме друга кола по тези места. Това бе казала съседката.
— Отбий — обади се Ричър. — Паркирай извън пътя. Ако е тя, ще трябва да я последваме. Ако са нейните приятели, също. Ако не са, продължаваме напред.
Брамал извърши същата маневра както и предишния ден — спря на пътя и даде внимателно назад, сякаш паркираше в гараж. Колата застана точно под деветдесет градуса спрямо пътя, а това позволи на Макензи да гледа на запад през прозореца си.
Облакът приближи. Беше ранно утро. Въздухът бе все още хладен. Не духаше вятър. Нямаше задух, нямаше мараня. Ясно виждаха приближаващия се автомобил, миниатюрен в далечината. Тъмен на цвят. Беше прекалено далече, за да различат повече подробности. Брамал не изключи двигателя. Беше настъпил спирачката, готов да включи на скорост. Готов да завие, без значение наляво или надясно.
Облакът приближи още. Различиха по-ясно очертанията на автомобила. Беше стар, мръсен или и двете. Нямаше хромирани части, които да проблясват на утринното слънце. Боята не сияеше.
— Не са приятелите — обяви Макензи. — Колата е прекалено малка за тях. Пикапът им беше огромен.
Облакът приближи още. Колата беше кафява. Може би от ръжда, прах или изгоряла от слънцето боя. Трудно можеше да се прецени. Сливаше се с пътя. Изглеждаше по-широка, отколкото висока.
— Не е тя — каза Макензи. — Прекалено ниска е. Нейната беше по-четвъртита.
Минута по-късно колата профуча покрай тях, като подскачаше по неравния път. Виждаха я за пръв път. Очукан стар пикап с номера от Уайоминг и надстройка отзад. Зад волана седеше мъж на около четирийсет, който не им обърна никакво внимание.
— Продължаваме напред — каза Ричър.
Потеглиха на запад и подминаха отклонението за дома на Портърфилд. Двайсетина километра след това подминаха и отбивката за съседката. Оставаха им шест къщи, три отляво, три отдясно. Идеята бе да ги посетят всичките, една по една. Звучеше лесно на теория, но не беше толкова лесно на практика. Големият атлас в университета показваше спретната редичка от къщи и плевни, но Макензи смяташе, че през годините може да са били построени още сгради. Някои със съответните разрешителни, други не. Може да се бяха появили гаражи за автомобили, по-малки плевни, хангари за селскостопанска техника, навеси за дървесина или генератори, къщи за гости или прислуга. Може би дори летни вили навътре в гората. И стотици бараки, където да се скрие Роуз, помисли си Ричър. Тя обаче би избрала нещо по-цивилизовано. Не би избрала барака. Все пак Портърфилд бе посещавал дома ѝ от време на време.