Да се надяваме на най-доброто.
Първото отклонение започваше вляво от пътя. Тръгнаха по него. То ги отведе по просека, която по нищо не се отличаваше от онези, които вече бяха видели — неравна, осеяна с корени и камъни. Тойотата напредваше бавно, с усилие катереше склона като бременна коза. Тук имаше повече ели и трепетлики, защото надморската височина бе по-голяма, а теренът — планински. Пътят вървеше изцяло през гората, с изключение на едно-единствено място, където правеше остър завой на изток. Домът на жената с ягодовия пай бе прекалено далече, за да го видят. А тя беше най-близкият съсед. Извивките на терена скриваха ранчото ѝ. После пътят навлизаше отново в гората и продължаваше напред и нагоре.
След десетина километра стигнаха занемарено ранчо, осеяно с всевъзможни постройки, за които Макензи бе споменала.
Видяха къща, построена от масивни трупи, стара, със скромни размери, почти колкото една по-нова, която се издигаше на известно разстояние. Между тях се намираха плевни, навеси за дърва, складове, част от които достатъчно големи, за да послужат и като гаражи, а други малки като градински бараки или колиби за кучета.
Първо почукаха на вратата на старата къща. Никой не им отвори, което можеше да се очаква. Ричър предположи, че никой не е живял тук през последните две години. Може би дори повече. Всяка негова стъпка по предната веранда бе съпроводена от облаче прах, червеникава като горската почва наоколо и фина като талк.
Второто нещо, което направиха, бе да огледат околността. Теренът бе загладен от ветровете и топенето на снеговете. Недокоснат от човешки крак. Определено нямаше пресни следи от гуми. Само тойотата се открояваше на този фон. Пълен контраст. Макензи почувства, че тук няма да открият нищо. В Уайоминг бе невъзможно да се живее без кола. Липсата на следи от гуми означаваше липса на признаци на живот. Роуз не беше тук. Не живееше в нито една от околните постройки. Ричър се съгласи с нея. Брамал също се съгласи.
Тръгнаха си. Върнаха се обратно по просеката, след десетина километра излязоха на черния път и продължиха на запад. Едно ранчо остана зад гърба им, но ги очакваха още пет.
— Вижте — каза Брамал и посочи напред.
Пред тях се издигаше нов облак прах. Задаваше се друга кола. Наоколо нямало движение? Та това място започваше да прилича на Таймс Скуеър.
Колата се движеше с висока скорост и бързо скъсяваше разстоянието между тях. Габаритите ѝ бяха внушителни.
— Това може да са нейните приятели — рече Макензи. — Пикапът им е със същите размери.
— Тогава блокирай пътя — каза Ричър. — Накарай ги да спрат.
Брамал вдигна крака си от спирачката, включи на скорост, зави наляво и препречи пътя. Включи аварийните, присветна с фаровете и потегли бавно към тесен стометров участък, от едната страна на който стърчаха големи камъни, а от другата минаваше дълбока канавка. Спря точно по средата. Пикапът не можеше да го заобиколи. Брамал изключи от скорост. Аварийните светлини мигаха тревожно. Той прещрака няколко пъти с лостчето за фаровете, ту бързо, ту бавно, сякаш предаваше съобщение по морзовата азбука.
Големият пикап намали скоростта. Облакът прах, който се влачеше зад него, мигом го настигна, изтъня и се разсея. Пикапът спря на триста метра от тойотата, точно по средата на пътя.
— Вътре има повече от един човек — каза Ричър. — Не могат да решат какво да правят. Спряха, за да обсъдят нещата.
Тримата зачакаха.
Пикапът потегли бавно, сякаш си търсеше място на паркинг. Продължи напред. Двеста метра. Сто. Същият пикап с двойна кабина, който бяха видели преди. Беше огромен. Ауспухът му боботеше. Вътре имаше трима души. Същите мъже. Ричър не се съмняваше в това. Спряха на петнайсет метра. Брамал изключи аварийните. Двете коли стояха една срещу друга с работещи двигатели, препречили тесния черен път насред безкрайната пустош.
Макензи излезе от тойотата. Брамал понечи да я последва, но Ричър сложи ръка на рамото му.
— Трябва да поговорим — каза той.
— За какво?
— За клиентката ти. Очаква я труден ден.