Ричър, Брамал и Макензи отидоха да ги посрещнат. Всички спряха. Шестима души, разделени на две групи, застанали на метър и половина една от друга. Каубоят с ботушите каза:
— Само госпожа Макензи.
Ричър зачака.
— Не, и тримата — отвърна Макензи.
Ричър продължи да чака. Чакаше техния план Б. Знаеше, че са подготвили резервен вариант. Би било глупаво да не го направят.
— Добре — съгласи се каубоят.
Обърна им гръб и се върна при пикапа. И тримата каубои се качиха в него, а Брамал, Макензи и Ричър се отправиха към тойотата. Пикапът потегли на запад. Брамал подкара след него, като ту ускоряваше, ту намаляваше, ту завиваше леко наляво, ту леко надясно в опит да избегне най-гъстата част на облака прах.
Пикапът свърна във втората отбивка вдясно. Брамал го последва.
Пътят бе широк, но неравен. Бабуни, корени, камъни… Пикапът пред тях подскачаше и се накланяше на едната или на другата страна. Гумите му буксуваха по камъните, изгладени от времето. Вляво и вдясно растяха ели, някои прегърбени от ветровете, други гордо изправени. В далечината искряха златисти отблясъци, предимно в деретата, където трепетликите се чувстваха най-добре. Просеката заобикаляше огромни дървета и канари с размерите на автомобил, някои от които накацали една върху друга, а други — надвиснали над пътя.
След около шест километра, които двете коли изминаха бавно и предпазливо, просеката ги отведе до някаква постройка. Беше направена от одялани трупи и приличаше на бунгало. В нея можеше да се живее, но не много дълго. Не ставаше за постоянен дом. Прозорците бяха мръсни. Вътре нямаше никой. Вероятно бе изоставена. Пикапът не спря. Подмина бунгалото и продължи нататък. След по-малко от километър подминаха друга подобна постройка. Отново мръсни прозорци. Отново никой. Вероятно и тя бе изоставена. Ричър предположи, че тук някога е имало нещо като летен лагер, чиито сгради са разположени на околните горски поляни и всички те са свързани с пътеки и просеки като тази, по която се движеха в момента. Подобно разположение означаваше, поне на теория, че рано или късно ще стигнат до някаква централна постройка.
Така и стана. Просеката достигна подножието на горист склон и след като го изкачи, пред тях се ширна безкрайно небе. Намираха се на малко плато в предпланините, от което се разкриваше зашеметяваща панорама на север и изток. На поляната имаше ниска просторна къща от масивни дървени трупи. Не беше офис или клуб на летен лагер, а най-обикновена фамилна къща. Бунгалата вероятно бяха предназначени за гости. Или за деца и внуци. А може би дори за правнуци. Мечтата на някой патриархално настроен богаташ. Нищо чудно собственикът да е бил важна клечка в околността.
Пикапът обаче не спря, подмина голямата къща и продължи по друга просека, която описваше широка дъга сред дърветата, после още една, но в другата посока. Накрая излязоха на втора поляна, където видяха къща с каменни основи в началото на малка скалиста клисура, проточила се на югозапад. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да има видимост — макар и под ъгъл — към равнините и далечния хоризонт. От предната веранда можеше да се наблюдава изгревът, несъмнено изумително красив. Самата къща бе от дървени трупи, но малка, семпла и спретната като на детска рисунка. По средата имаше врата, прозорец отляво, прозорец отдясно, зелен ламаринен покрив и комин. Доста прилична вила, помисли си Ричър. И доста голяма. Освен това далече от цивилизацията, хем скрита и уединена, хем с великолепна панорама от верандата. Човек, който живееше в такава къща, едва ли би я заменил за друга с лека ръка.
До къщата има плевня с отворена врата. Вътре бе паркиран джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах.
Пикапът пред тях спря. Брамал също спря. Каубоят с ботушите излезе от колата. Заобиколи тойотата, отвори предната дясна врата и каза:
— Първо госпожа Макензи.
Тя излезе. Каубоят я поведе по отъпканата пътека, изкачи стъпалата на верандата и почука на вратата, а Макензи остана да чака зад него. Дребна фигурка, застинало изражение и буйни, непокорни коси.
Каубоят получи отговор отвътре, отвори вратата и я задържа като портиер в луксозен хотел. В първата секунда Макензи не помръдна, после мина покрай него и влезе в къщата. Каубоят затвори вратата след нея, слезе от верандата и се върна в пикапа си. Не се чуваше никакъв звук. Не се виждаше никакво движение.