— Роуз Сандерсън е вътре, нали? — попита Брамал.
— Да — отвърна Ричър.
— Уверен си в това, защото знаеш две неща.
— Всъщност три — призна Ричър. — Пропуснах едното.
— Знаеш, че Роуз живее тук, и знаеш, че никой в града не позна сестра ѝ.
— И знам, че е получила „Пурпурно сърце“.
— Раната е била лицева — досети се Брамал.
Ричър кимна.
— Би трябвало — отвърна той.
— Колко тежка е според теб?
— Много тежка, след като никой не позна сестра ѝ. Много тежка, след като се крие толкова време. Много тежка, след като се заключва в спалнята, когато дърводелецът поправя покрива.
Брамал седна в колата, но Ричър се бе схванал от дългия път. Реши да се поразтъпче. Както бе направил на онази автогара в Уисконсин. Извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. С. Р. С. 2005. Изглеждаше невъзможно малък и изящен на фона на безкрайната пустош наоколо.
Той отиде до ръба на клисурата и се взря в хоризонта. Погледът му стигаше поне на осемдесет километра. Пред него се простираше предимно Уайоминг, но също и част от Колорадо. Леко разреден кристалночист въздух, безкрайни тучни поля, скалисти върхове, забулени в облаци планини. Нищо не помръдваше. Ричър имаше чувството, че е попаднал на необитаема планета. Можеше да си представи самия себе си на мястото на Роуз. Да живее тук, без да вижда никого. И без никой да го вижда. Какво по-хубаво от това?
Може да не иска да бъде намерена.
Той обърна гръб на красивата гледка, отиде до гаража и огледа стария джип. Беше форд бронко, същият модел и година като онзи, на който се бе возил от Каспър до Ларами с мъжа, който превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Колата бе съвсем непретенциозна, но вероятно същото — и дори в по-голяма степен — се отнасяше до самата Роуз Сандерсън. Ветровете и пясъчните вихрушки бяха свалили боята и излъскали корпуса до блясък. Металът сякаш се бе превърнал в необработена руда. Бе очукан и издраскан, личаха следи от слаби удари. Нямаше един прав калник. Гумите бяха износени. Предницата миришеше на бензин.
Ричър се върна при тойотата. Макензи стоеше в къщата вече цял час. Брамал бе свалил прозореца, най-вероятно за да подиша свеж въздух. Кристалночист, по-топъл на слънчевата поляна, по-хладен в сенките на дърветата.
— Има такива сложни дни — каза Брамал.
— Още като се събудих, разбрах, че днешният ще бъде един от тях — отвърна Ричър.
— Участието на клиента в разследването винаги създава проблеми. Можех да я подготвя. Можех да свърша някои неща.
— Предполагам, че задачата ти вече е изпълнена. Не си тръгвай без мен. Трябва да се върна в града.
— След като ѝ дадеш пръстена.
— Това вече няма значение. Не е задължително. Госпожа Макензи може да го предаде вместо мен.
— Не мисля, че ще си тръгна скоро — отвърна Брамал. — Очаквам госпожа Макензи да поиска да удължи договора ми. Ще има нужда от помощ. Дори да не става въпрос за професионалните ми услуги, ще очаква да я върна в хотела. Или да я закарам до летището.
— Телефонът ти има ли сигнал?
— Две чертички, ако се обърнеш с лице към клисурата.
— А къщата гледа точно в тази посока. Може да е позвънила именно от тук. Когато е казала: Млъкни, Сай, говоря по телефона. Била е или тук, или в дома на Портърфилд.
— Искаш да я разпиташ за Портърфилд ли? Споделям мнението на мнозинството. Онази работа с мечката най-вероятно е постановка.
— Този план се промени. Заради твоята клиентка. Историята завършва със семейна сбирка. Роуз няма да говори с нас в този момент. Изобщо няма да ѝ хрумне. Защо да го прави? Когато сестра ти, която отдавна не си виждала, се появи на прага ти, не каниш у дома и шофьора на таксито, с което е дошла.
— Но ти искаше да научиш цялата история.
— Вече знам по-голямата част от нея — отвърна Ричър.
Двайсет минути по-късно предната врата се отвори и Макензи излезе на верандата. Обърна се и затвори вратата. Остана на място повече от минута и отдалече се виждаше, че диша дълбоко и бавно. После тръгна по пътеката. Брамал и Ричър излязоха от колата, за да я посрещнат. Макензи бе плакала. В това нямаше съмнение.
Отначало не каза нищо. Сякаш бе изгубила дар слово. Устните ѝ помръднаха, гърлото ѝ издаде някакви звуци, но не и думи.
— Успокойте се — рече Брамал.
Тя пое дълбоко дъх и каза:
— Сестра ми иска да говори с Ричър.
Ричър я погледна изненадан. Искаше да попита нещо, но не го направи. Какво можеше да каже? Ужасно ли изглежда? По-зле ли е, отколкото очакваше?
Макензи отвърна на погледа му с унило изражение, после направи странен жест, нещо средно между кимване и свиване на рамене, сякаш, за да отговори едновременно с да и не на неизречените му въпроси.