Макензи седеше на предната седалка на тойотата. Беше бледа. Красивото ѝ лице изглеждаше невероятно гладко и съвършено. Ричър ѝ каза, че Роуз иска да я види отново. Тя го погледна въпросително. Той обаче не разбираше какво го пита. Може би търсеше потвърждение, че ситуацията би могла да е и по-тежка. Нещо насърчително, нещо оптимистично. Или не. Ричър не можеше да прецени. Уклончивото му изражение сякаш казваше, че няма представа. Макензи кимна, излезе от колата и тръгна по пътеката. Отново влезе в къщата и затвори вратата след себе си.
Ричър зае мястото ѝ в колата.
— Как беше? — попита го Брамал.
— Зле — отвърна Ричър. — Раната не е излекувана.
— В какво състояние е тя самата?
— Здравата надрусана.
— С какво?
— С нещо, за което твърди, че е поскъпнало напоследък. Предполагам, че все още разполага с качествена стока. Не е изпаднала до кабинките в тоалетните.
— Агент Ноубъл предположи, че вече е стигнала дотам. Твърдеше, че следи всеки камион, излизащ от фармацевтичните заводи.
— Може би е пропуснал лекцията, в която са им обяснили, че реалността е различно нещо. Нищо не работи на сто процента.
— За какво искаше да говори тя с теб?
— Очаква някой ден да се появи следовател и да започне да задава въпроси за Портърфилд. Остана разочарована, че това не съм аз. Смята, че случаят не е приключен.
Брамал не отговори.
— Какво ти каза госпожа Макензи? — попита го Ричър.
— Нищо хубаво.
— Разбрах, че денят ще е лош, още когато се събудих.
— Роуз Сандерсън е била ранена в лицето от шрапнел от самоделно взривно устройство, скрито край пътя близо до някакво градче в Афганистан. Устройството е било заредено с късчета метал, най-вероятно купен от местната железария и нарязан на парчета. Пет от тях са се забили в лицето ѝ, а други са ожулили кожата ѝ или направо са я обелили. Но съвременната военна медицина върши чудеса. Открили са по-голямата част от липсващата кожа, залепнала по каската ѝ, и са я зашили обратно. Поверили са Сандерсън на големи имена в пластичната хирургия.
— Но?
— Два основни проблема — обясни Брамал. — Искам да подчертая, че военните лекари са свършили страхотна работа. Изобщо не поставям усилията им под въпрос. Подобна рана във Виетнам или по време на която и да било друга война би довела до сигурна смърт. Медицината е в състояние да се справя с наранявания от този род едва от няколко години. Лекували са я истински виртуози. Въпреки това според госпожа Макензи положението е тежко. И не можело да се оправи. Цялото ѝ лице било в белези. Приличало на пъзел, който не е подреден правилно. Нищо не било на мястото си. Приличала на маска от филм на ужасите. И това е добрата новина.
— А лошата?
— Взривното устройство е било скрито в кучешки труп. В Афганистан това е обичайна практика. Това куче конкретно вероятно е било убито поне четири дни преди експлозията. Времето е било горещо и то е започнало да се разлага. Взривът е забил загнила тъкан, некротични патогени и какви ли не гадости под кожата ѝ. Случило се е преди четири години, а тя още не можела да се пребори с инфекцията. Още събирала гной. И това я правело два пъти по-ужасна. Освен това през цялото време изпитвала болка.
Ричър потъна в продължително мълчание.
— Нищо чудно, че се е скрила от сестра си — каза след малко той.
— Сега ще обсъдят това.
— Но защо е престанала да се обажда преди година и половина?
— Несъмнено заради нещо, свързано с Портърфилд. Какво друго може да бъде?
Ричър отново излезе от колата. Отиде до края на клисурата и впери поглед в далечината. Имаше чувството, че гледа през тесен прозорец. Къщата зад гърба му бе заобиколена от гористи хълмове. Зачуди се кой ли е собственикът ѝ.
Върна се при пикапа. Всичките му прозорци бяха свалени. Тримата мъже вътре се бяха излегнали на седалките. Демонстрираха търпение. Пестяха енергия. Знаеха, че това ще продължи колкото е необходимо. Може би така постъпваха каубоите.
Водачът им вдигна поглед.
— Тя спомена, че сте проявили любезност — каза Ричър. — Съгласен съм. Бяхте много любезни и държа да го отбележа.
Каубоят помръдна глава, сякаш приемаше комплимента.
— Но се питам как започна всичко? — продължи Ричър.
— Търсехме къде да живеем. Попаднахме случайно на това място. Роуз вече се беше настанила тук, но ни позволи да останем. Помогна ни да се устроим. Осигури ни някои неща. Това е причината да проявяваме загриженост към нея. А тя не иска никой да я вижда.
— Откога продължава това?
— От три години. Роуз току-що се беше уволнила от армията. Беше се нанесла неотдавна.
— Кой е собственик на имота?