Онова момиче от Сноуи Рейндж бе купило цяла кутия фентанилови пластири, но той ѝ бе пробутал онази, която бе отворил час по-рано — много внимателно, разбира се — и бе измъкнал един пластир за себе си, който щеше да използва по-късно. Клиентката нямаше да забележи. А дори да ѝ направеше впечатление, щеше да реши, че е била прекалено надрусана, за да ги преброи правилно. Това беше естествена реакция. Наркоманите бързо свикваха да обвиняват себе си. Все пак на това ги учеше светът, който ги заобикаляше.
Той извади ножица от жабката, отряза около сантиметър от пластира и го пъхна под езика си. Сублингвален прием. Така се изразяваха лекарите. Друго списание, което бе прочел в същия фризьорски салон, твърдеше, че това е най-добрият метод. Стакли бе съгласен.
В този момент на стотина километра от тук, сред ниските хълмове западно от града, Роуз Сандерсън се приготвяше да си легне. Бе свалила качулката и бе съблякла сребристия суичър. Под него носеше тениска и сутиен, които също свали. Махна фолиото от лицето си. Използва дръжката на четка за зъби, за да изстърже непопилия мехлем от кожата си. Намаза го обратно върху фолиото. Ако имаше късмет, щеше да ѝ стигне за още един ден.
Напълни мивката със студена вода. Пое дълбоко въздух и потопи лицето си в нея. Рекордът ѝ бе четири минути. Изправи се и разтърси глава. Косата ѝ отново бе пораснала дълга. Беше я подстригала късо седмица преди да постъпи в „Уест Пойнт“. Трябваше да носи кепе и фуражка. Такива бяха правилата. Подстригваше косата си в продължение на тринайсет години. Сега тя отново бе дълга, но прошарена. Това бе най-малкият ѝ проблем.
Взе ножица от чекмеджето, отряза един сантиметър от пластира и го пъхна зад долната си устна. Това бе обичайната ѝ доза. Тя щеше да ѝ помогне да спи през нощта. Щеше да ѝ помогне да намери топлина, нежност, спокойствие, щастие…
В този момент на повече от петстотин километра от хълмовете край Ларами, в Рапид Сити инспектор Глория Накамура седеше в колата си и наблюдаваше задната врата на обществената пералня. През вратата отново се процеждаше светлина. Отново бе отворена на сантиметър-два. Артър Скорпио стоеше вътре вече повече от два часа.
Накамура бе започнала да съставя списък какво може да нагрее въздуха в една стая до такава степен, че да се нуждае от допълнително проветряване. Електронно оборудване може би. Познаваше един човек с домашно кино. Килерът му бе пълен с някакви черни кутии, които отделяха топлина. Ужасна, всепроникваща топлина, примесена с миризма на грес и силикон. Вентилаторът в килера му се въртеше непрекъснато.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.
— Отговори ми с „да“ или „не“ — каза той. — Смятаме ли, че тъкмо Скорпио е получил текстовото съобщение относно новия Били?
— Не разполагаме с доказателства, които да издържат в съдебната зала.
— Това не беше нито „да“, нито „не“.
— Да, смятаме, че е бил Скорпио.
— Същият номер току-що получи гласово съобщение от кулата в Ларами, Уайоминг. От някой си Стакли, който го нарича „господин Скорпио“. Каза, че всичко е минало добре, но чул слухове за двама мъже и една жена, които се навъртали наоколо и задавали въпроси. Единият мъж бил много едър. Пътували с черна тойота.
Ричър, помисли си Накамура. Приятелят ѝ продължи:
— На свой ред Скорпио също остави съобщение. Нареди на Стакли да направи същото, което бе поръчал и на Били. Иска едрият да изчезне. Отново поръча убийството му.
— Почакай — каза Накамура.
Вратата на Скорпио се отвори. Той излезе и заключи. После тръгна към колата си.
— Ще проследя Скорпио, който току-що излезе — каза тя.
— Хабиш си бензина — отвърна приятелят ѝ.
Накамура затвори телефона и запали двигателя.
Скорпио се прибра у дома. Всяка вечер се прибираше у дома.
В този момент на хиляда километра от Рапид Сити, в градче на име Съливан, в северозападния край на Оклахома, Били премина на червен светофар. Караше двайсетгодишен форд рейнджър пикап, който бе купил за шестстотин долара. Отиваше за още един стек от шест бири. Главата му бе леко замаяна от предишните. Приятелят му от Монтана го чакаше в мотелската стая. На следващия ден трябваше да се срещнат с един човек от Амарило, Тексас, който имаше добри контакти в тяхната сфера. Явно щяха да си намерят работа.