В непосредствена близост до кръстовището, което Били премина на червено, бе паркирана полицейска кола. Ченгето пусна светлините и сирените. Били замръзна, но продължи да кара. Което беше глупаво. Нямаше какво да крие. Вярно, бе пийнал повечко, но какво толкова, това беше Оклахома. Нищо чудно тук да не те пускаха зад волана, ако не си изпил поне две бири. Като се изключат бирите, той изглеждаше съвсем прилично. Освен това не можеше да избяга. Не и с трошка, която струваше шестстотин долара.
Той натисна спирачката и отби до бордюра.
Като всички хора, и полицаят се поддаваше на дребни подсъзнателни емоции. Обстоятелството, че Били не спря веднага, го ядоса. Намираше подобно поведение за дръзко и неуважително. Обикновено спираше до нарушителя, сваляше десния прозорец и го предупреждаваше да кара внимателно и да спазва правилата. Сега обаче бе ядосан, затова стисна зъби и се приготви да изнесе цяло представление.
Спря зад пикапа и остави светлините да мигат. Сложи фуражката си. Преброи до двайсет и излезе от колата. Разкопча кобура и постави ръка върху пистолета. Закрачи бавно, спря до товарното отделение на пикапа и извика високо и ясно:
— Господине, моля, излезте от колата.
Вратата се отвори и Били излезе.
— Много съжалявам — каза той. — Бях се замислил. Реших, че моментът е подходящ, защото наоколо нямаше никой…
Полицаят бе уверен, че Били лъха на бира.
— Шофьорската книжка — нареди той.
Били бръкна в джоба си и му я подаде.
— Моля, изчакайте тук — каза полицаят.
Върна се в патрулката с възможно най-бавната крачка, на която бе способен. Седна зад волана. Вдясно от него, върху специална стойка, стоеше компютърен терминал. Заслугата бе на новия кмет, който бе започнал да изпълнява част от обещанията си.
Полицаят вкара данните на Били. Срещу името му изскочи код, въведен от Федералната агенция за борба с наркотиците.
Полицаят се върна при Били, отново възможно най-бавно, и когато стигна го него, се пресегна рязко, хвана го, завъртя го, удари главата му в покрива на стария форд и закопча ръцете му.
35
Тримата се срещнаха във фоайето в осем сутринта. Закусиха в кафенето, след което се отбиха в магазина за хранителни стоки, където купиха разни неща за Роуз. Предимно храна, част от нея в големи количества, но също и сапун, чифт розови чорапи, нов гребен с редки зъби и книга с меки корици. Дреболии, от които човек е принуден да се откаже, когато закъса с парите.
Купиха по две опаковки и от всеки антисептичен крем, на който попаднаха.
Телефонът на Брамал звънна, докато чакаха на опашката пред касата. Той погледна дисплея и обяви:
— Специален агент Ноубъл от АБН.
Отговори на повикването и се заслуша, като от време на време изсумтяваше неопределено. В един момент отвори уста, сякаш възнамеряваше да каже нещо, но се отказа. Един федерален агент играеше партия шах с друг федерален агент. Ричър познаваше признаците.
Брамал затвори и каза:
— Били е арестуван снощи в малък град в Оклахома. Ноубъл го е разпитал по телефона. За момента отрича всичко. И твърди, между другото, че не познава жена на име Роуз Сандерсън и съответно няма представа къде живее.
— Стара история. Вече нямаме нужда от Били — каза Макензи.
Поеха обратно към дома на Роуз. Това бе типично за Уайоминг пътуване, което сякаш изкривяваше времето и пространството. Имаха чувството, че не са ходили кой знае колко далече. Отишли са съвсем наблизо. Мюл Кросинг бе на хвърлей място, а Роуз живееше точно зад завоя. В действителност пътуването им отне два часа. Първо по дългото шосе, после по черния път — по-бавно, отколкото би им се искало през тази безкрайна пустош — и накрая по шесткилометровата просека в гората. Небето бе с цвят на стомана. Не ги заплашваше, а само ги предупреждаваше. Напомняше им, че зимата наближава.
Тримата каубои ги посрещнаха там, където пътят излизаше от гората и завършваше пред малката поляна. Не правеха нищо. Седяха и ги наблюдаваха, строили се в неравна редица на трийсетина метра от къщата. Образуваха нещо като защитен периметър. Проявяваме загриженост към нея. Брамал намали, подходи по начин, който показваше, че не идва с враждебни намерения, и спря на същото място, на което бе паркирал миналия път. Ричър свали покупките и ги подреди на верандата. Макензи ги отнесе вътре. Когато приключи, затвори вратата зад гърба си. Поляната потъна в тишина.