Вдигна същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Здравейте, майоре.
— Трябва да говоря с генерал Симпсън.
— Един момент.
След миг генералът попита:
— Нещо ново?
— Открих я — каза Ричър.
— В какво състояние?
— Тежко — отвърна Ричър. — Получила е „Пурпурно сърце“ заради сериозна лицева рана. Силно зависима е от болкоуспокоителните, които са ѝ давали в болницата. Няма видими източници на доход.
— Мога ли да помогна?
— За момента само с информация. Трябва да науча повече за психическото ѝ състояние. Това може да предопредели следващите ни ходове.
— Каква информация?
— Става въпрос за крайпътен взрив. Бих искал да науча повече за инцидента. Най-вече защо е била там и кой друг е пострадал или загинал.
— Ще опитам.
— Бих искал да науча повече и за Портърфилд. Сандерсън твърди, че е по-безопасно да не знаем истината. Не съм сигурен какво означава това. Кой е бил той? Знаем само, че преди четиринайсет години е бил новоизлюпен лейтенант, тежко ранен още при първата си бойна мисия. Защо дванайсет години по-късно е привлякъл вниманието на някои служби?
— Сандерсън би трябвало да знае.
— Не мога да я притискам. Емоционалното ѝ състояние е нестабилно.
— Върнахте ли ѝ пръстена?
— Помоли да го задържа и да ѝ го дам по-късно. Когато настъпят по-щастливи времена.
— А те ще настъпят ли?
— Възможно е — каза Ричър. — Първите крачки ще са най-трудни.
Той върна телефона на Брамал. Зачакаха, седнали на същите места, както и предишния ден — Ричър на стъпалата към верандата, Брамал на скалата на ръба на клисурата. Каубоите стояха в края на просеката, сякаш очакваха някой да се появи, и то скоро.
Стакли бе от хората, които вярваха, че всяка информация трябва да получи незабавно приложение. Това според него бе основното правило в съвременния бизнес. Ако не правило номер едно, то поне номер две след строгия контрол върху разходите. Различните списания се разминаваха по този въпрос. Затова Стакли залагаше на сигурно, като следваше неотклонно и двете правила. Всяка сутрин, още преди да е станал от леглото в пикапа, той изчиташе получените през нощта есемеси и прослушваше гласовите съобщения. Затова още в самото начало на деня знаеше, че едрият тип трябва да изчезне от картинката. Стакли посвети първите си разговори на решаването на този проблем. Беше убеден, че делегирането на права и задължения е друга отличителна черта на успешния мениджър. Може би това беше правило номер едно в съвременния бизнес. Или номер две. Или три. Нямаше значение. Но със сигурност бе в първата десетка.
Стакли бе подготвил стратегията си още преди да стигне до Мюл Кросинг. Когато подмина мястото, където бе живял предшественикът му Били, вече бе решил и каква примамка да използва. А когато подмина мястото, където бе живял някой си Портърфилд, вече бе решил къде точно да я заложи.
Измина много километри, преди да свърне по предпоследната отбивка, която — както знаеше от предишния ден — завършваше с бавен шесткилометров преход по камъни и корени. Това не се отразяваше добре на пикапа му. Но Стакли бе убеден, че продуктивността зависи от максималното използване на всички налични активи. Това беше правило номер едно в новата му среда.
Ричър чу вратата да се отваря зад гърба му, обърна се и видя Макензи да излиза от къщата. Зад нея стоеше дребничка фигура, чиито очертания се губеха в сенките. Проблесна сребрист цвят. Макензи затвори вратата и тръгна по пътеката. Хвърли един поглед към каубоите, които продължаваха да чакат до края на просеката. Насочи се право към Брамал, а Ричър я последва. Избра си един голям камък и седна на него. Ричър си избра друг, на около два метра от нея. Брамал се бе настанил на скалата, на която бе седнал и предишния ден. Приличаха на трима корабокрушенци, изхвърлени на каменист бряг, които обсъждат какво да правят оттук нататък. Безкрайната равнина под тях наподобяваше океан.
— Мисля, че имаме напредък — започна Макензи. — По-голям, отколкото очаквах на толкова ранен етап. И то при положение, че тя отстоява позициите си много категорично. Понякога дори си мисля, че се съгласява твърде лесно с едно или друго мое предложение. Може би защото става въпрос за бъдещето. Знае, че днес нищо няма да се промени. Сякаш не гледа по-далече от настоящето. Но утрешният ден също се превръща в днешен. Тя трябва да погледне сериозно на тези неща. Трябва да разбере, че ще дойде ден, в който ще трябва да я преместя.