— Не смяташ, че разполагаме с месец?
Ричър видя преминаването на пачка банкноти от едни ръце в други зад пикапа в края на просеката.
— Мисля, че трябва да ускорим нещата — каза той.
В следващия миг видя няколко бели кутии да напускат каросерията на пикапа.
— Колко да ги ускорим? — попита Макензи.
— Споделих с господин Брамал, че не разполагаме с повече от два-три дни. Това ми подсказва интуицията.
— Невъзможно.
— Колко бързо можеш да уредиш нещата?
Пикапът потегли, направи обратен завой и изчезна в просеката. Каубоите отнесоха в къщата малките бели кутии. Оставиха половината на верандата, отстрани на входната врата, а другата половина понесоха по пътеката, която се губеше сред дърветата.
— Трябва да намерим подходящия лекар — каза Макензи. — Тя не може да живее без дрога.
— Поразпитай познатите си в Илинойс.
— Познавам само хора, които са се подлагали на рехабилитация. А ние се нуждаем от наркопласьор.
— Тук сме изложени на прицел — каза Ричър. — Очакват ни неприятности.
Макензи прекара още един час със сестра си, след което излезе и заяви, че ще напусне хотела. Бе обещала да се върне след четири часа. С багажа си. И бе готова да остане колкото е необходимо. Брамал сви рамене и се съгласи да направи същото. Не се чувстваше комфортно, но в края на краищата такива бяха изискванията на новата му кариера. Ричър заяви, че вече е напуснал хотела. Никога не плащаше за повече от една нощ. Четката за зъби беше в джоба му. Нямаше друг багаж. Освен това предпочиташе да остане да ги чака тук, където бе толкова тихо и спокойно. Макензи влезе в къщата, за да уведоми сестра си, след което тръгна с Брамал.
Ричър седна на стъпалата пред верандата. На обичайното си място, можеше да се каже. Оранжево сияние над призрачносините планини обагряше хоризонта отвъд клисурата. Въздухът бе кристалночист, спокоен, изпълнен с тишина. Ричър наблюдаваше хищните птици, които се рееха в небето, пухкавите облачета на хиляди метри над главата му и една катеричка, застанала на скала на три метра от него.
Вратата зад гърба му се отвори. Катеричката изчезна.
— Майор Ричър? — прозвуча тих глас.
Той се изправи и се обърна. Сандерсън стоеше на прага, облечена в неизменния си сребрист суичър. Бе нахлупила ниско качулката, но надничаше изпод нея. Твърд, непоколебим поглед. Дълбоки белези и алуминиево фолио.
— Бих искала да продължим вчерашния ни разговор — каза тя.
— Коя част по-точно?
— Онази, в която предположих, че сте тук по работа.
— Но не съм.
— Вярвам ви. Искам само мнението ви. Може да знаете неща, от които аз нямам представа.
— Елате да седнете тук — каза Ричър. — Денят е прекрасен.
Тя замръзна за миг, после събра кураж и прекоси верандата. Беше дребничка и грациозна, но движенията ѝ бяха като на спортист. В известен смисъл това бе точно така. Добрата физическа форма е задължителна за пехотинеца. Ухаеше на сапун, примесен с някакъв тръпчив мирис. Сигурно от лекарствата, с които маже лицето си, предположи Ричър. Погледнеше ли Сандерсън отстрани, не можеше да види нищо освен ниско спуснатата качулка.
Катеричката се появи отново.
— Споменах, че имам приятел, чийто случай не е приключен — каза тя.
— Сай Портърфилд — отвърна Ричър.
— Значи сте дошли по работа.
— Не, просто събрах доста информация, докато стигна до тук.
— И какво знаете за него?
— Много малко — призна Ричър. — Освен че е бил ваш приятел. Завършил е престижен университет, служил е в морската пехота, бил е ранен, харесвал е оригиналния архитектурен план на къщата до такава степен, че е предпочитал водата да капе в кофи, вместо да поправи покрива.
— Всичко това е вярно.
— Освен това има три засекретени досиета в Пентагона.
— Не мога да говоря за това.
— Как тогава да дам мнение?
— На теория — отвърна Сандерсън. — Как е възможно да се провали едно разследване?
— Поради куп причини. Може резултатът да се е разминавал с очакванията. Или самото разследване да се е озовало в задънена улица. Или просто усилията да не са си заслужавали. Трябва да знам повече.
— Не мога да ви кажа.
— В такъв случай позволете ми да поразсъждавам на глас. Възможно е някой да е паднал от два стола на земята. По всичко изглежда, че Пентагонът разполага с оригиналното досие. Преди две години или там някъде на Портърфилд му е хрумнала една идея. Но защо да звъни в Пентагона? Би било необичайно за него. Дванайсет години преди това е бил обикновен лейтенант от морската пехота. Пентагонът не е бил част от живота му. Обзалагам се, че дори не е минавал покрай тази сграда. Обзалагам се, че не е знаел телефонния номер на централата. Но го е открил и е позвънил. Което означава, че онова, което е намислил, е било свързано с военните. Тогава от Пентагона са изпратили копие от досието на АБН, което означава, че случаят е бил свързан с наркотици. Може да се е получило недоразумение в резултат на лоша комуникация. Може от Пентагона да са решили, че АБН разследва случая, а от АБН да са решили, че Пентагонът разследва случая. И в крайна сметка да се е оказало, че никой не го разследва.