— Значи трябва да имаме деца — каза той.
Фолиото под качулката изшумоля. В резултат на усмивка, надяваше се Ричър.
— Тази възможност остана в миналото — отвърна Сандерсън.
— Очевидно Портърфилд не е бил на това мнение.
— Бяхме приятели, нищо повече.
— Но на спалнята му е имало две вдлъбнатини.
— Откъде знаете?
— Човекът, който е поправял покрива му, е споделил това с друг човек, който сподели с нас.
— Дърводелецът е надничал в леглото ми?
— В леглото ви? Звучи ми, сякаш сте съгласна с него.
— Сай беше различен — каза Сандерсън.
— Какво е нужно, за да се пребори инфекцията?
— Дълъг курс с интравенозен прием на антибиотици. Това е често срещан проблем. Повечето рани се инфектират. Бактериите са упорити. Трудно е да се отървете от тях.
— А вие не искате да постъпите в болница.
— Там не ми хареса. Чувствах се адски неудобно. Бях въплъщение на най-големия страх на всеки войник. Рана, която да го обезобрази. Войниците предпочитат да загубят ръка или крак. Тогава на помощ идват научните технологии. Титанови профили и въглеродни влакна. Някои от тези крака струват милиони долари. Изглеждат по-добре от истински. Някои момчета ходят с къси панталони, за да се хвалят с протезите си. Но не и аз. От мен би се получила антиреклама на армията.
— Можете да се лекувате интравенозно и в домашни условия — каза Ричър. — Стига да намерите съответния специалист. Сестра ви ще се погрижи за това. Специалист, който много бавно, с много търпение ще ви излекува от зависимостта от медикаментите. Толкова бавно и неусетно, че няма да промените начина си на живот поне за една година, докато не се посъвземете.
— Не ѝ вярвам.
— Че го иска?
— Че го може.
— Тя разполага с необходимите средства. Не говорим за военни болници, а за гражданско здравеопазване. Може да получи каквото пожелае.
— Хората ще ме видят. Тя живее в предградие.
— Говорим за Лейк Форест, Илинойс. Ако си нахлупите найлонов плик на главата, съседите ще помислят, че участвате в театрално представление. Нещата могат да се оправят само за една година.
— Тук ми харесва повече.
— Заради онова, което Стакли ви носи. И което Били ви е носил преди това. Това е ужасна аномалия. Този бизнес приключи. Вие сте крайно звено в последната оцеляла верига. В момента властите издирват участниците в нея. Били вече е зад решетките. Малко им остава да прекъснат доставките. Анализирайте ситуацията от тактическа гледна точка. Единствената ни възможност са незабавни действия.
Сандерсън не отговори. Дишането ѝ се учести, тялото ѝ се напрегна. Ричър долови реакцията ѝ от метър разстояние. Ниски вибрации, които преминаваха през дъските на стъпалата.
— Ще се прибирам — каза Сандерсън.
— Съжалявам, че ви разстроих — отвърна Ричър.
— Ще се оправя след десет минути.
Тя се изправи и стъпи на верандата. Ричър я чу да спира и да чака. Обърна се и я погледна. Сандерсън отвърна на погледа му някъде дълбоко от качулката.
— Това е проблемът — каза тя. — За съжаление, в момента имам нужда от тези неща. Точно сега за мен най-важното нещо на света е да взема нов фентанилов пластир. В момента той ми е по-ценен от сто пръстена или една дузина сестри. За щастие, разполагам с нов пакет пластири. Взех решение да започна да ги ближа. Това е моят избор. Разстройва ли ви?
— Да — отвърна Ричър. — Малко.
— Мен също.
Ричър изчака десетина минути, докато фентанилът подейства, но Сандерсън не излезе от къщата. Затова той реши да се разходи покрай гората, но видя, че каубоите идват към него. Тримата заедно, водени както обикновено от онзи с гущеровите ботуши. Поздравиха го по начин, който предполагаше, че са изненадани да го видят. Ричър им обясни, че Брамал и Макензи са слезли в града, а той е предпочел да остане.
— Значи не са тук, така ли? — попита водачът им.
— Ще отсъстват поне още два часа — отвърна Ричър.
— Говори ли с Роуз?
— Да, говорих.
— Как е тя?
— Каза ми, че е била там, когато Сай Портърфилд е умрял.
— Мисля, че това е самата истина.
— А вие къде бяхте?
— В Колорадо. Пролетта там закъсня. Балирахме слама в една ферма.
— Какво ви каза Роуз, когато се върнахте?
— Тя никога не говори за такива неща.
Ричър замълча. Тримата каубои се спогледаха, хем колебливо, хем многозначително, сякаш току-що им бе хрумнала някаква странна идея.
Онзи с ботушите каза: