— Много съжалявам.
— Не е нужно, защото накрая попитах един член на една от комисиите защо непрекъснато ме отхвърлят.
— И той какво каза?
Младият мъж се хвана за реверите на сакото си И заговори с гласа на двайсет години по-възрастен човек.
— "Отличните ви оценки са впечатляващи и си личи, че проявявате страст към темата и имате енергия и ентусиазъм в изобилие, но за съжаление нещо липсва". "Какво е то?", попитах аз. "Талант", отвърна той.
— Ама че жестоко!
— Не бих казал. Просто реалистично. След това ме попита дали не обмислям да преподавам, с което само сипа сол в раната, защото ми напомни за думите на Джордж Бърнард Шоу "който може, го прави, който не може, преподава". Но като се замислих по-късно, осъзнах, че той е прав.
— Значи сте учител?
— Да. Учих история на изкуството в Кингс Колидж и сега преподавам в една гимназия в Пекам, където поне мога да кажа, че съм по-добър художник от учениците си. Е, от повечето — добави и се ухили.
Тя се разсмя.
— И какво ви връща в "Слейд"?
— Идвам на повечето изложби на студентите с надеждата да открия някой с истински талант и да добавя творбите му към колекцията си. През годините се сдобих с неща на Крейджи Ейчисън, Мери Федън и дори малка скица с молив на Хокни, но с удоволствие бих добавил и тези седем графики.
— Какво ви спира?
— Не мога да събера кураж да попитам колко струват, а тъй като тя току-що е спечелила Наградата на основателя, едва ли ще мога да си ги позволя.
— Колко струват според вас?
— Не зная, но бих дал всичко за тях.
— Колко имате?
— Когато за последно проверих сметката си, малко над триста паунда.
— В такъв случай сте късметлия, защото са оценени на двеста и петдесет.
— Да идем да видим дали сте права, преди някой да ги е грабнал. Между другото — каза той, докато вървяха към гишето за продажби, — аз съм Ричард Лангли. Приятелите ми ми казват Рик.
— Приятно ми е — каза тя, докато си стискаха ръцете. — Аз съм Джесика Клифтън. Приятелите ми ми казват Джеси.
40
— Ако си дръпнеш пуловера надолу, никой нямала забележи, че не можеш да се закопчаеш — каза Карин.
— Не съм играл от двайсет години — напомни ѝ Джайлс, докато гълташе корема си и правеше последен опит да закопчае горното копче на панталона за крикет на Арчи Фенуик.
Карин прихна, когато копчето отлетя и падна в краката ѝ.
— Сигурна съм, че ще се справиш, скъпи. Само не забравяй да не тичаш след топката, че може да свърши катастрофално.
Джайлс понечи да отвърне на удара, но на вратата се почука.
— Влез — каза той и бързо настъпи отхвърчалото копче.
Вратата се отвори и влезе Фреди, облечен в безупречно бяло.
— Съжалявам, че ви досаждам, сър, но има промяна в плана.
Джайлс изпита облекчение, тъй като предположи, че няма да има мач.
— Икономът, който е наш капитан, се отказа в последния момент, защото си разтегнат сухожилие. Тъй като сте играли за Оксфорд срещу Кейморидж, си помислих, че вие сте най-подходящ да го заместите.
— Но аз дори не познавам останалите членове на отбора — запротестира Джайлс.
— Не се безпокойте, сър. Ще ви запозная. Аз самият бих поел мястото, но не съм сигурен как да разположа играчите. Ще бъдете ли готов за пробно хвърляне след десетина минути? Извинете, че ви обезпокоих, лейди Барингтън — добави той и се втурна навън.
— Според теб ще започне ли някога да ме нарича Карин? — попита тя, след като вратата се затвори.
— Всяко нещо с времето си — отвърна Джайлс.
Когато видя големия овален участък, подобен на скъпоценност на територията на замъка, Джайлс си помисли, че едва ли може да има по-идилично място за крикет. Гъста гора покриваше хълмовете около двата акра равна земя, която Бог несъмнено бе замислил за игрище, пък било то и само за няколко седмици в годината.
Фреди представи Джайлс на Хамиш Мънроу, местния полицай и капитан на "Вилидж". Четирийсетгодишният мъж изглеждаше в добра форма и определено не бе имал проблеми със закопчаването на панталона си.
Двамата капитани излязоха заедно на игрището малко преди два часа. Джайлс мина през процедурата, която не бе изпълнявал от години. Подуши въздуха и погледна небето. Топъл ден според шотландските стандарти, няколко заблудени облачета украсяваха иначе синия хоризонт, никакъв дъжд и, за щастие, никакви изгледи за дъжд. Огледа полето за хвърляне — зелено петно на земята, добро за бързи хвърлящи — и накрая хвърли поглед към тълпата. Беше много по-голяма, отколкото бе очаквал, но пък това беше местното дерби. Около двеста зрители се бяха скупчили около бележещото границата въже в очакване на битката.