— Имат ли някаква стойност?
— Един местен търговец на вехтории предложи четиристотин паунда за всичко.
— Ще ги взема.
Агентът отвори чековата си книжка.
— И този чек ли да бъде на името на лейди Вирджиния Фенуик?
— Да.
— Разбира се, това не включва картините — каза Уилкс, докато ѝ връчваше чека.
— Картините?
Изглежда, майката на мистър Мелър е колекционирала от години творбите на един местен художник и един лондонски дилър неотдавна се свърза с мен и ми каза, че проявява интерес към тях. Някой си мистър Калман от галерия "Крейн Калман".
— Колко интересно — каза Вирджиния и си отбеляза името, като се питаше дали разполага с достатъчно време да се свърже с него.
По пътя обратно към Кингс Крос обмисли плановете за следващите няколко дни. Първо трябваше да се отърве от малкото останали ѝ ценности и да бъде на път към "Хийтроу" преди някой от кредиторите ѝ да разбере, че е офейкала, както се изразяваше приятелят ѝ Бофи Бриджуотър. Колкото до Дезмънд Мелър, когато излезеше от затвора, тя щеше да е най-малкият му проблем и Вирджиния бе сигурна, че няма да реши да я преследва до другия край на света заради няколко хиляди паунда.
Вирджиния беше благодарна на сър Едуард за съвета му. В края на краищата щеше да е трудно някой да ѝ връчи призовка, ако не знае къде се намира. Вече беше казала на Бофи, че ще прекара няколко седмици в Южна Франция, за да насочи всички по лъжлива следа. Изобщо не си помисли какво ще стане с Фреди. В края на краищата той не беше нейно дете.
Малко след като се върна в апартамента си Вирджиния остана приятно изненадана от телефонното обаждане на далечния ѝ братовчед — той потвърждаваше, че на летището ще я очаква шофьор, който щe я откара до имението му в провинцията. Думите шофьор и имение ѝ допадаха.
Щом осребри чека на Мелър, закри банковата си сметка и купи еднопосочен билет до Буенос Айрес, Вирджиния се зае с дългия процес по събиране на багажа. Бързо откри колко много са нещата, без които не може (не на последно място обувките), и с неохота си призна, че ще ѝ се наложи да купи още един голям куфар. Кратка разходка до "Хародс" обикновено решаваше повечето ѝ проблеми и днешният ден не бе изключение. Успя да намери куфар, който бе леко чукнат отстрани, и се съгласи да ги отърве от него за половината му цена. Младият продавач не беше видял дефекта.
— Погрижете се да го доставите в дома ми в Челси до обяд — заръча тя.
Докато Вирджиния излизаше на Бромптън Роуд, портиерът със зелена униформа отвори вратата и докосна козирката на фуражката си.
— Такси, мадам?
Тя се канеше да каже да, но в този миг погледът ѝ се спря върху художествената галерия от отсрещната страна на улицата. "Крейн Калман". Откъде знаеше това име? И тогава се сети.
— Не, благодаря. — Вдигна ръка — в ръкавица — да спре трафика и пресече Бромптън Роуд, като се питаше дали няма да успее да прибере още двеста-триста паунда за старите картини на мисис Мелър. При влизането в галерията зазвъня звънче и към нея се завтече дребен мъж с гъста твърда коса.
— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той със силен средноевропейски акцент.
— Неотдавна бях в Салфорд и…
— А, да, вие трябва да сте лейди Вирджиния Фенуик. Мистър Уилкс ми се обади да каже, че може да минете, ако възнамерявате да продадете колекцията на покойната мисис Мелър.
— Колко сте склонни ла предложите? — попита Вирджиния, която нямаше време за губене.
Мистър Калман обаче явно не бързаше.
— През годините мисис Мелър се е сдобила с единайсет маслени картини и двайсет и три графики от местния събирач на наеми Може би не знаете, че била близка приятелка с художника. И имам основания да смятам…
— Колко? — повтори Вирджиния; разполагаше със съвсем малко време, преди да потегли за "Хийтроу".
— Мисля, че сто и осемдесет е добра цена.
— Двеста и се споразумяваме.
Калман за момент се поколеба.
— Склонен съм да се съглася, милейди, и дори да предложа двеста и трийсет, ако можете да ми кажете къде е липсващата картина.
— Липсващата картина?
— Разполагам със списък на всички творби, продадени от художника на мисис Мелър, но не успях да открия "Индустриален парк Мил Лейн", която тя дала на сина си, и се питах дали имате представа къде се намира.
Вирджиния знаеше много добре къде се намира картината, но нямаше време да отиде до Бристол и да я вземе от кабинета на Мелър. Можеше обаче да се обади на секретарката му и тя да я прати незабавно на галерията.