Себ се облегна и се замисли за случилото се през последните двайсет и четири часа. Джайлс се бе върнал в банката малко след пет, въоръжен не само с копие на договора, показващ, че Мелър е рискувал да изгуби 51 процента от компанията си срещу жалките десет хиляди паунда, но и с бонус — единственото писмо, което Мелър бе писал някога на дъщеря си. Несъмнено Вирджиния беше заплашила Джайлс, че ако не ѝ плати ще изгори писмото пред него. Почернелият долен десен ъгъл показваше, че Джайлс се е пазарил до драсването на клечката.
— Ще трябва да действаме по-бързо — бе казал Хаким. — Остават ни само единайсет дни преди следващото заседание на борда на "Мелър Травъл", когато ще се решава кой да придобие компанията.
Този път председателят избра Себастиан за неизбежната задача да отлети до Чикаго и да се върне в Лондон с единствения човек, който можеше да попречи на Соркин да сложи ръка на "Мелър Травъл", макар че имаше и план Б.
Себ се качи на първия полет от "Хийтроу" до Чикаго и когато самолетът кацна на "О'Хеър", си мислеше, че се е подготвил за всеки възможен сценарий с изключение на един. Не можеше да е сигурен, че дъщерята на Мелър живее на Тафт Роуд 1532, защото нямаше начин да се свържат с нея и да я предупредят, че идва; все пак беше уверен, че ако тя е там, предложението му ще я накара да се почувства като спечелила от лотарията.
Когато излязоха на Тафт, той погледна през прозореца и веднага си даде сметка защо такситата не обикалят вечер в този район с надеждата да намерят клиенти. Минаваха покрай редици западнали дървени къщи, които не бяха виждали боя от години и никой не би си направил труда да ги заключи добре, защото в тях нямаше нищо, което да си струва да бъде откраднато.
Когато таксито го остави пред 1532, увереността му се засили. Милион и половина паунда със сигурност щяха да променят завинаги живота на Кели Мелър. Той си погледна часовника малко след шест. Можеше само да се надява, че тя ще си е вкъщи. Таксито потегли преди да е успял да даде бакшиш на шофьора.
Себ мина по късата пътека между някакви буренаци, които и най-находчивият търговец на недвижими имоти не би нарекъл градина. Почука на вратата, отстъпи крачка назад и зачака. След малко отвори момиче, което не можеше да е Кели Мелър, защото изглеждаше едва на пет или шест.
— Здравей, аз съм Себастиан. Как се казваш?
— Кой си ти, бе? — попита дрезгав глас.
Набит мускулест мъж излезе от сенките. Беше с мърлява тениска с надпис "Марсиано" и джинси, които вероятно не беше свалял поне месец. По яките му ръце пълзяха татуирани змии.
— Себастиан Клифтън. Кели Мелър тук ли живее?
— От данъчните ли си?
— Не — каза Себ и потисна желанието си да се разсмее.
— Или от шибаната Агенция за закрила на детето?
— Не. — На Себ вече не му беше смешно, тъй като бе забелязал избледняваща синина на ръката на момиченцето. — Долетях от Англия да кажа на Кели, че баща ѝ е починал и ѝ е завещал пари.
— Колко?
— Имам право да разкривам подробности единствено на най-близкия роднина на мистър Мелър.
— Ако е някаква шашма — каза мъжът и сви юмрук, — ще те фрасна право в красивата муцуна. — Себ не помръдна. Мъжът се обърна и изсумтя: — Хайде, влизай.
Миризмата го удари веднага щом влезе — мръсни картонени чинии от заведения за бързо хранене, фасове и празни кутии от бира се търкаляха в малката стая, обзаведена с два различни фотьойла, канапе и видеоплейър последен модел. Себ не седна, а се усмихна на момиченцето, което сега стоеше в ъгъла и се взираше в него.
— Кели! — извика мъжът. Не сваляше поглед от Себ.
След малко се появи жена в халат, на който бяха бродирани думите "Хотел Маджестик". Изглеждаше изхабена, макар Себ да знаеше, че е само на двайсет и малко. Нямаше обаче съмнение, че тя е майката на момиченцето, и имаше още нещо общо с детето — няколко синини, в нейния случай и една на окото, която дори тежкият ѝ грим не можеше да скрие.
— Този тип твърди, че старецът ти умрял и ти оставил някакви пари, но не иска да ми каже колко.
Себ забеляза, че юмрукът на мъжа още е свит. Личеше си, че Кели се страхува твърде много, за да заговори. Непрекъснато хвърляше погледи към вратата, сякаш се мъчеше да му каже да се разкара колкото се може по-скоро.
— Колко? — повтори мъжът.
— Петдесет хиляди долара — каза Себ; беше решил, че няма да му повярват, ако каже милион и половина, а това означаваше, че никога няма да се отърве от този тип.
— Петдесет хилядарки? Давай ги.
— Не е толкова лесно.
— Ако това е шашма — каза мъжът, — ще ти се прииска да не си слизал от самолета.