— Разбира се, освен ако коварният ти издател не предложи на податливия си писател още по-голям аванс, на който той няма да може да устои — предположи Ема.
— С радост мога да ти кажа, че това ще е невъзможно — рече Хари.
— Как така? — попита Себ.
— Току-що изпратих последния ръкопис на Арън Гинзбърг и той скоро ще открие, че съм убил Уилям Уоруик.
Всички млъкнаха потресени освен Джайлс, които каза:
— Това не е попречило на сър Артър Конан Дойл да върне Шерлок Холмс към живота, след като верните му читатели си помислили, че Мориарти го е хвърлил oт скалата.
— Същото си помислих и аз — рече Хари, — затова завърших книгата с погребението на Уилям Уоруик и как жена му и децата му стоят и гледат как спускат ковчега му в земята. Доколкото помня, само един човек е възкръсвал от мъртвите.
Това накара Джайлс да млъкне.
— Можеш ли да ни кажеш нещо за следващия си роман? — попита Карин. Подобно на всички други, тя за първи път чуваше за смъртта на Уилям Уоруик.
Хари отново изчака вниманието на всички, дори на Джейк, да се насочи към него.
— Действието ще се развива в някой от руските сателити, най-вероятно в Украйна. Първата глава ще започне в предградие на Киев, където едно семейство — майка, баща и дете — вечерят заедно.
— Момче или момиче? — попита Джесика.
— Момче.
— На колко години?
— Още не съм решил. На петнайсет или шестнайсет. Знам със сигурност единствено, че семейството празнува рождения ден на момчето и по време на вечерята, която не може да се нарече точно пиршество, читателят ще научи за проблемите, пред които са изправени от живота в потиснически режим, смятащ бащата, който е профсъюзен лидер, за смутител на реда и дисидент, осмеляващ се да предизвиква държавната власт.
— Ако се беше родил в тази страна, той би могъл да е лидер на опозицията — каза Джайлс.
— Но в собствената му страна — продължи Хари — се отнасят към него като с човек извън закона, като с престъпник.
— После какво става? — попита Джесика.
— Момчето тъкмо да отвори подаръка си, когато пред къщата спира военен камион и десетина войници разбиват вратата, извличат бащата на улицата и го застрелват пред очите на жена му и детето му.
— Убиваш главния герой още в първата глава? — изуми се Ема.
— Историята ще е за детето, а не за бащата — каза Грейс.
— И за майката — добави Хари, — защото тя е интелигентна и оправна жена, която вече е разбрала, че ако не избягат от страната, в най-скоро време бунтовният ѝ син ще потърси отмъщение и неизбежно ще бъде сполетян от участта на баща си.
— И къде ще бягат? — попита Джесика.
— Майката се колебае между Америка и Англия.
— И как решават? — попита Карин.
— С ези и тура.
Цялото семейство не откъсваше очи от разказвача.
— И какъв е обратът? — попита Себ.
— Проследяваме какво се случва с майката и детето, глава след глава. В първата те бягат в Америка. Във втората са в Англия. Така че трябва да сравняваме две много различни истории, които се случват по едно и също време.
— Еха — рече Джесика. — А после какво става? — Де да знаех — отвърна Хари. — Но моето решение е за новата година е да разбера.
29
— Десет минути до старта — каза глас по високоговорителя.
Карин тичаше на място, опитвайки се да стигне до онова, което опитните бегачи наричат "зоната". Беше тренирала часове наред, дори бе пробягала половината разстояние, но сега неочаквано се чувстваше много самотна на стартовата линия.
— Пет минути — обяви съдбовният глас.
Карин погледна спортния си часовник, подарен ѝ неотдавна от Джайлс. 0:00. "Иди колкото се може по-напред", беше ѝ казал Фреди. Защо да добавя ненужно време и разстояние към надпреварата? Карин никога не бе смятала маратона за надпревара — беше се надявала да финишира за по-малко от четири часа. А сега се надяваше просто да финишира.
— Една минута — избумтя гласът.
Карин беше в единайсетата редица, но тъй като участниците бяха повече от 8000, смяташе, че е достатъчно напред.
— Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно! — извикаха всички бегачи, преди сирената да завие зловещо. Карин натисна копчето на хронометъра и пое напред, пометена от ентусиазираната вълна.
Всяка миля беше отбелязана с широка синя линия на асфалта и Карин пробяга първата за по-малко от осем минути. Когато установи по-равномерен ритъм, започна да забелязва тълпите от двете страни на трасето. Някои викаха, други ръкопляскаха, а трети зяпаха невярващо масата човешка плът с всякакви форми и размери, която се носеше покрай тях на различни скорости.