Макар че все още изпитваше известни опасения, тя започна да става все по-уверена, че ѝ се е разминало — докато не заминаха в провинцията, за да прекарат един дълъг уикенд в замъка Хартфорд.
Там, докато херцогът беше на лов, управителят на имението мистър Мокстън ѝ прати написана на ръка бележка с молба да поговорят на четири очи.
— Извинявам се, че повдигам темата — каза той, след като Вирджиния го призова в салона, — но мога ли да ви попитам дали сто осемдесет и петте хиляди, дадени ви от херцога, са подарък или заем?
— Какво значение има? — остро попита Вирджиния.
— Заради данъците, милейди.
— Кое от двете ще е по-удобно? — смекчи тона си тя.
— Заем — отвърна Мокстън, който не беше поканен да седне, — тъй като няма отражение върху дължимата сума. Ако беше подарък, трябваше да платите данък в размер на около сто хиляди паунда.
— А ние не бихме искали това — каза Вирджиния. — Но кога се очаква да върна заема?
— Да кажем, в рамките на пет години? След което срокът би могъл да бъде удължен, разбира се.
— Разбира се.
— Само че, ако се случи малко вероятното и негова светлост почине преди това, ще трябва да върнете цялата сума.
— В такъв случай ще направя всичко по силите си негова светлост да остане жив поне още пет години.
— Мисля, че така ще е най-добре за всички ни милейди — каза Мокстън, без да е сигурен дали от него се очаква да се разсмее. — Мога ли също да попитам дали има вероятност за други подобни заеми в бъдеще?
— Категорично не, Мокстън. Това бе само единичен случай и зная, че херцогът би предпочел въпросът повече да не се повдига.
— Разбира се, милейди. Ще съставя съответния документ за заем, за да го подпишете, след което всичко ще бъде уредено.
Докато седмиците, а после и месеците се изнизваха, Вирджиния ставаше все по-уверена, че херцогът няма представа какво се е разбрала с Мокстън; а дори и да имаше, така и не го спомена. Когато дойде време да отпразнуват седемдесет и първия рожден ден на херцога, Вирджиния беше готова да продължи със следващия етап от плана си.
Ако 1983 беше високосна година, проблемът можеше да се реши сам. Но тя не беше, а Вирджиния не искаше да чака.
Живееше на Итън Скуеър с херцога вече близо година и щом официалният период на траур отмина, следващата ѝ цел бе просто да стане нейна светлост херцогиня Хартфорд. На пътя ѝ имаше само едно препятствие — самият херцог, който изглеждаше напълно доволен от сегашното положение и нито веднъж не повдигна темата за брак. Това положение трябваше да се промени. Но как?
Вирджиния обмисли алтернативите. Можеше да се изнесе от Итън Скуеър и да се върне в Челси, като лиши Пери от компанията си и най-вече от секса, който в последно време не беше толкова редовен, колкото преди, и да се надява, че това ще подейства. Трябваше обаче да живее с жалките две хиляди паунда, които ѝ отпускаше брат ѝ, и Вирджиния се боеше, че самата тя ще се предаде много преди него. Можеше сама да се предложи, но не искаше да бъде унизена от евентуален отказ. Можеше също така просто да го напусне, но това изобщо не ѝ се нравеше.
Когато обсъди проблема по време на обяд с Бофи Бриджуогър и Присила Бингам, Бофи предложи просто решение, което несъмнено щеше да принуди херцога да избира.
— Но това може да се обърне срещу мен — каза Вирджиния.
— Може и да си права — призна Бофи. — Но честно казано, не ти остават много шансове, драга, освен ако нямаш нищо против да продължаваш по същия начин, докато дойде времето да присъстваш на погребението му като стара приятелка.
— Можеш да си сигурен, че това не влиза в плановете ми. Ако го допусна, лейди Камила Хартфорд ще ме погне със страшна сила и ще иска да изплатя целия заем от сто осемдесет и пет хиляди. Не, ако ще рискувам всичко, трябва да стане преди Коледа.
— Защо Коледа е толкова важна? — попита Присила.
— Защото Камила ще долети от Нова Зеландия и вече писа на Пери, че ако "онази жена" е сред гостите на къщата, нито тя, нито съпругът ѝ, нито внуците на Пери, които той обожава, няма да се качат на самолета.
— Толкова ли не може да те понася?
— Повече и от покойната си майка, ако това изобщо е възможно. Така че ако ще правя нещо, времето не е на моя страна.
— В такъв случай по-добре да се обадя — каза Бофи.
— "Дейли Мейл".
— Бихте ли ме свързали с Найджъл Демпстър ако обичате.
— Кой се обажда?
— Лорд Бриджуотър.
— Бофи, радвам се да те чуя. Какво става при теб?
— Найджъл, обади ми се Уилям Хики от "Експрес". Разбира се, отказах да говоря с тях.