— Толкова разумно от твоя страна, Пери. В момента не мога да се сетя за нищо. Може би нещо малко, което да ми припомня за теб.
В действителност Вирджиния вече беше мислила доста по въпроса, тъй като той бе част от плана ѝ за пенсиониране. Нямаше нужда да ѝ се припомня, че вече е била изключена от две завещания; не възнамеряваше да стане така и с третото.
Трябваше обаче да направи още малко проучвания преди да каже на Пери какъв спомен има предвид. Отлично знаеше към кого да се обърне за съвет, но не можеше да го покани в замъка, докато херцогът беше тук. Това нямаше значение, проблемът щеше да се реши след две седмици, когато Пери заминеше за Лондон за годишното събиране на полка си — събитие, което не пропускаше никога, тъй като бе почетен полковник и от него се очакваше да е начело на масата.
32
Вирджиния направи компания на Пери за краткото пътуване до гарата.
— Иска ми се да можех да дойда с теб — каза докато излизаха заедно на перона.
— Няма смисъл, мила. Ще остана в града само за една нощ и утре следобед се връщам.
— Ще ме завариш да те чакам на перона.
— Не е нужно — каза той.
Влакът вече пристигаше.
— Искам да съм тук, когато се върнеш — каза тя, докато херцогът се качваше в първокласния вагон.
— Много си мила.
— Довиждане — извика Вирджиния и помаха, докато влакът потегляше към Лондон. След това бързо излезе от гарата в търсене на друг мъж.
— Вие ли сте Полтимор? — попита тя младия мъж, който стоеше на улицата и изглеждаше малко като изгубен. Косата му стигаше почти до раменете, беше облечен в палто с качулка и носеше малък куфар.
— Да, ваша светлост — каза той и леко се поклони. — Не очаквах да дойдете да ме вземете.
— За мен е удоволствие — каза Вирджиния, докато шофьорът им отваряше задната врата.
По пътя към замъка Вирджиния обясни защо е поканила специалиста по история на изкуството от "Сотбис" да види колекцията Хартфорд.
— От известно време херцогът е загрижен, че може да е пропуснал нещо наистина ценно, което трябва да бъде застраховано. Разбира се, имаме пълен инвентарен списък, но тъй като съпругът ми не проявява голям интерес към родовото наследство, реших, че ще е разумно да осъвременя списъка. В края на краищата двамата с него не ставаме по-млади.
— Очаквах с нетърпение да видя колекцията — отвърна Полтимор. — Винаги е събитие да ти позволят да разгледаш нещо, което не е било представяно на широката публика. Разбира се, зная за "Замък Хартфорд" на Констабъл и за шедьовъра на Търнър "Сейнт Марк Скуеър", но изгарям от желание да видя с какви други съкровища разполагате.
"И аз", помисли си Вирджиния, но не прекъсна ентусиазирания поток от думи на младия мъж.
— Нямаше нужда от много проучвания да открия, че виновникът за тази великолепна колекция е третият херцог, който пътешествал много из континента през осемнайсети век — продължаваше Полтимор.
— Но той не може да се е сдобил с картините на Търнър и Констабъл — каза Вирджиния.
— Не, те са от времето на седмия херцог. Той също поръчал на Гейнсбъро портрета на Катрин, херцогиня Хартфорд.
— Ще я откриете окачена в залата — каза Вирджиния, която бе изучила подробно инвентарния списък, преди да стигне до заключението, че херцогът никога не би се съгласил да се раздели и с частица от семейните ценности на Хартфорд. Надяваше се обаче, че през последните триста години може да се е появило нещо, което да е останало незабелязано.
След пристигането в замъка Вирджиния веднага заведе мъжа от "Сотбис" в библиотеката, където му представи трите дебели подвързани в кожа тома, озаглавени "Колекцията Хартфорд".
— Ще ви оставя да работите на спокойствие, мистър Полтимор. Можете спокойно да обикаляте къщата и не забравяйте, че основната ви задача е да се опитате да намерите нещо, което може да е бил пропуснато.
— Започвам веднага — каза Полтимор, докато отваряше първия том.
На излизане Вирджиния каза:
— Мистър Полтимор, обличаме се официално за вечерята, която ще бъде сервирана точно в осем.
— Успях да проверя почти всичко от инвентарния списък — каза Полтимор, докато пиеха шери преди вечерята, — и мога да потвърдя, че всичко изглежда наред. Мисля обаче, че сегашната застрахователна оценка е далеч под истинската стойност на колекцията.
— Това не е изненадващо — каза Вирджиния. — Съмнявам се, че мнозина от аристократите могат да си позволят да застраховат ценностите си според сегашната им стойност. Помня, че баща ми навремето ми каза, че ако семейните картини се предлагаха на пазара, вече не би могъл да ги купи. Попаднахте ли на нещо значително, което да не е описано?