— Великолепни са — каза Боб, когато видя корицата. — Да не би да смяташ да наддаваш за тях?
— Добра идея — отвърна Присила, — но ще трябва да продадеш много рибен пастет, преди да можем да си го позволим.
— Тогава защо проявяваш интерес?
— Те са собственост на Вирджиния и тя ги е пуснала за продан, защото фамилията Хартфорд са намерили начин да я лишат от месечната ѝ издръжка.
— Бих предпочел да чуя версията на Хартфорд, преди да си създавам мнение — каза Боб, докато прелистваше каталога в търсене на артикул 43. Подсвирна, като видя цената. — Изненадан съм, че семейството е било склонно да се раздели с тях.
— Не са били. Херцогът ги оставил на Вирджиния в завещанието си, без изобщо да има представа колко струват.
Боб сви устни, но премълча.
— Между другото — каза Присила, — театърът довечера още ли е в сила?
— Да — отвърна Боб. — Имаме билети за "Фантомът на операта". Започва в седем и трийсет.
— Значи имам време да се преоблека — каза Присила и тръгна нагоре.
Боб я изчака да влезе в спалнята, след което взе каталога и отиде в кабинета си. Седна зад бюрото, насочи вниманието си към артикул 43 и се зачете в произхода на вазите. Започна да разбира защо ги смятат за толкова важни. Отвори долното чекмедже на бюрото, извади голям кафяв плик и пъхна каталога вътре. Написа адреса с големи букви:
ХЕРЦОГ ХАРТФОРД
ЗАМЪК ХАРТФОРД
ХАРТФОРДШЪР
Пусна плика в пощенската кутия на ъгъла и се върна у дома преди Присила да излезе от банята.
37
— Продадено! За сто и двайсет хиляди паунда — обяви Полтимор и чукна с чукчето. — Артикул трийсет и девет — каза той, обръщайки на следващата страница на каталога. — Бяла нефритена брачна купа от периода на Цянлун. Да започнем наддаването с десет хиляди паунда?
Полтимор вдигна очи и видя вдовстващата херцогиня Хартфорд да влиза в компанията на дама, която не познаваше. Един асистент ги поведе по централната пътека и макар че залата беше препълнена, двете бяха настанени на свободни места отпред, като табелките "ЗАПАЗЕНО" бяха бързо махнати.
Вирджиния се наслаждаваше на мърморенето около себе си — бяха забелязали пристигането ѝ. Макар че търгът бе започнал в седем, мистър Полтимор ѝ бе казал, че не е нужно да идва преди 19:45, тъй като не очакваше артикул 43 да бъде представен много преди 20:15, може би дори в 20:30 часа.
Двете с Присила седяха на петия ред — според Полтимор там бяха най-добрите места, също като в някой театър в Уест Енд. Тъй като не проявяваше интерес към нефритени брачни купи от периода Цянлун, Вирджиния се опита да види какво става около нея и се надяваше, че не е твърде очевидно, че за първи път присъства на голям аукцион.
— Толкова е вълнуващо — каза тя и стисна ръката на Присила, докато се възхищаваше на мъжете. Някои бяха с официално вечерно облекло, очевидно с намерението да идат другаде след края на търга, а останалите носеха елегантни костюми и разноцветни вратовръзки. Най-силно впечатление обаче ѝ направиха жените, облечени в дизайнерски костюми с аксесоари по последна мода. За тях търгът бе по-скоро модно шоу, на което всяка се стремеше да блесне пред другите, сякаш бяха дошли на премиерата на нова постановка. Присила ѝ бе казала, че понякога окончателната цена може да се реши от тях, тъй като те често имали планове вечерта в дома им да се появи конкретна желана вещ; някои от мъжете пък били готови да наддават, за да впечатлят дамите си — или някоя жена, която не ги придружавала.
Залата беше голяма, но Вирджиния не виждаше празни места. Доколкото можеше да прецени, имаше около четиристотин потенциални купувачи в помещение, пълно с колекционери, дилъри и просто с любопитни. Отзад дори имаше правостоящи.
Мистър Полтимор стоеше точно пред нея на полукръгъл подиум, който му предоставяше чудесна гледка към жертвите му. Зад подиума имаше по-малка група старши служители, експерти в различни области, които бяха готови да помогнат и да посъветват водещия търга, докато други си отбелязваха победителя в наддаването и цената. От дясната страна на Полтимор зад преградно въже се бяха събрали мъже и жени с отворени бележници и готови за действие химикалки — пресата, както предположи Вирджиния.
— Продадено! За двайсет и две хиляди паунда — обяви Полтимор. — Артикул четирийсет, полихромно украсена дървена фигура на седящ луохан, около хиляда и четиристотната година. Имам начално предложение за сто хиляди.
Търгът очевидно набираше скорост и Вирджиния остана доволна, когато фигурката се продаде за 240 000 паунда — с четирийсет хиляди над максималната стойност според оценката.