— Артикул четирийсет и едно, рядка светлозелен нефритена фигура на лъв.
Вирджиния не се интересуваше от лъва, който бе вдигнат от един носач, за да го видят всички. Погледна за първи път надясно към леко повдигнатата дълга маса, на която бяха наредени дванайсет бели телефона, до всеки от които стоеше служител на "Сотбис". Полтимор ѝ бе обяснил, че служителите представляват чуждестранни клиенти, които просто не искат да бъдат виждани в залата, макар че понякога седят дискретно сред публиката. Трима служители бяха вдигнали телефоните си и шепнеха на клиентите, а останалите девет апарата мълчаха — подобно на Вирджиния, онези от другата страна явно също не се интересуваха от нефритения лъв. Вирджиния се запита колко ли телефона ще зазвънят, когато Полтимор открие наддаването за артикул 43.
— Артикул четирийсет и две. Изключително рядка емайлирана ваза юнхучунпин с жълти флорални мотиви. Начална цена сто хиляди.
Сърцето на Вирджиния се разтуптя — следваше обявяването на нейните две вази Мин. Когато чукчето удари на цена 260 000 за артикул 42, в залата оживено замърмориха. Полтимор погледна херцогинята и ѝ се усмихна любезно, докато двама носачи поставяха великолепните вази на отделни поставки от двете му страни.
— Артикул четирийсет и три. Двойка уникални вази от времето на династия Мин, около хиляда четиристотин шейсет и втора година, подарени от император Дзянцин на четвъртия херцог Хартфорд в началото на деветнайсети век. Вазите са в идеално състояние и са собственост на знатна английска дама. — Вирджиния грейна, когато журналистите започнаха да пишат трескаво. — Имам начално предложение… — в залата се възцари гробна тишина — от триста хиляди паунда. — Мълчанието се смени с ахване, а Полтимор се изправи и погледна небрежно присъстващите. — Някой да предлага триста и петдесет?
Вирджиния имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди Полтимор да каже: "Благодаря, сър", и да кимне на наддаващия в дъното на помещението. Искаше ѝ се да се обърне, но някак си успя да се сдържи.
— Четиристотин хиляди — каза Полтимор, обръщайки се към дългата редица телефони от лявата му страна, където осем служители информираха клиентите си за развитието на търга.
— Четиристотин хиляди — повтори той, когато елегантно облечена млада жена на един от телефоните вдигна ръка, без да престава да говори с клиента си.
— Имаме предложена цена от четиристотин хиляди по телефона — каза Полтимор и незабавно насочи вниманието си към господина в дъното на залата.
— Четиристотин и петдесет хиляди. — И отново се обърна към телефоните. Младата жена незабавно вдигна ръка. Полтимор кимна. — Имам предложение за петстотин хиляди — обяви той и погледна към мъжа отзад, който поклати глава. — Някой да предложи петстотин и петдесет? — попита Полтимор и погледът му отново се плъзна по залата. — Петстотин и петдесет хиляди паунда — повтори той. Вирджиния започваше да си мисли, че щеше да е по-добре да беше приела предложението на дилъра от Чикаго, когато Полтимор обяви на всеослушание.
— Петстотин и петдесет. Имаме нов участник в търга. — Той погледна към директора на Националния музей на Китай.
— Когато се обърна към телефоните, младата жена вече бе вдигнала ръка.
— Шестстотин хиляди — каза Полтимор и отново погледна директора, който говореше възбудено с мъжа от дясната си страна, преди да вдигне глава и леко да кимне.
— Шестстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор и отново фиксира с поглед младата жена на телефона. Този път отговорът ѝ отне малко повече време, но накрая ръката ѝ се вдигна. — Седемстотин хиляди паунда — обяви Полтимор, давайки си сметка, че това ще е световен рекорд за китайско произведение на изкуството, продадено на търг.
Журналистите драскаха с бясна скорост — читателите им обичаха световните рекорди.
— Седемстотин хиляди — благоговейно прошепна Полтимор в опит да изкуши директора, но без да го кара да бърза — той продължаваше разговора с колегата си.
— Седемстотин хиляди? — попита Полтимор, сякаш предлагаше багета. Долови някакво раздвижване в дъното на залата. Опита се да го игнорира, но се разсея от двамата души, които си пробиваха път през тълпата, докато директорът на музея вдигаше ръка.
— Имам предложение за седемстотин хиляди — каза Полтимор и погледна към телефоните, но вече не можеше да игнорира мъжа и жената, които крачеха по пътеката към него. Можеше да им каже, че усилията им са безсмислени, тъй като всички места бяха заети. — Седемстотин и петдесет хиляди — предложи той на директора, предполагайки, че двойката ще се върне назад, но тя не го направи.