— Имам предложение за седемстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор след кимането на директора и се обърна към младата жена на телефона. Опитваше се да не губи концентрация: охраната вероятно щеше да се появи всеки момент и учтиво да изведе досадната двойка. Взираше се с надежда към жената на телефона, когато авторитетен глас твърдо заяви:
— Представям ви съдебна заповед да спрете продажбата на вазите от Хартфорд.
Мъжът подаде на Полтимор подпечатан документ точно когато младата жена на телефона вдигна ръка.
— Осемстотин хиляди — почти прошепна Полтимор, а един елегантен мъж от малката група зад подиума пристъпи напред, взе документа, махна червената лента и зачете съдържанието му.
— Осемстотин и петдесет хиляди? — предложи Полтимор, докато седящите на първия ред започнаха да бъбрят помежду си за онова, което бяха чули. Когато преведената на китайски новина стигна до директора, всички в залата с изключение на Вирджиния говореха. Тя само се взираше в мъжа и жената до подиума.
— Марк — каза твърд глас зад Полтимор. Той се обърна, наведе се и изслуша внимателно съвета на юрисконсулта на "Сотбис", после кимна, изправи се и заяви с цялата сериозност, на която беше способен:
— Дами и господа, със съжаление трябва да ви съобщя, че артикул четирийсет и три е оттеглен от продажбата.
Думите му бяха посрещнати с изумени възгласи и оживено бъбрене.
— Артикул четирийсет и четири — продължи Полтимор, без да пропуска нито такт. — Купа от времето на династия Сун с черна глазура на петна…
Но никой не проявяваше никакъв интерес към въпросната династия.
Журналистите зад въжето отчаяно се опитваха да се измъкнат от заграждението и да научат защо артикул 43 е бил оттеглен — бяха наясно, че статията, която бяха смятали да се побере на две колони в раздела за култура, сега ще попадне на първата страница. За тяхно съжаление експертите на "Сотбис" бяха като китайски мандарини — с плътно стиснати устни и сякаш напълно оглушали.
Неколцина фотографи бързо наобиколиха херцогинята. Докато светкавиците им проблясваха, тя се обърна за утеха към Присила, но приятелката ѝ вече я нямаше. Лейди Вирджиния се обърна към лейди Камила — две царици на шахматната дъска. Една от тях всеки момент щеше да се катурне, а другата — жената, която никога не напускаше замъка, освен ако не е абсолютно наложително — отправи на противничката си обезоръжаваща усмивка и прошепна:
— Шах и мат.
38
— Аристократичната клауза.
— Нямам представа за какво говорите — каза Вирджиния, която седеше от другата страна на бюрото на адвоката.
— Често срещана клауза — каза сър Едуард. — Използва се като предпазна мярка в завещанията на членове на богати фамилии, за да защитят имуществото си от поколение на поколение.
— Но съпругът ми остави вазите на мен — запротестира Вирджиния.
— Наистина го е направил. Но само — и аз цитирам точката от завещанието — като подарък, на който да се радвате през целия си живот, след което да бъдат върнати като неразделна част от имуществото на настоящия херцог.
— Но те си мислеха, че вазите нямат никаква стойност — каза Вирджиния. — В края на краищата бяха прекарали забравени поколения наред под стълбите.
— Може и да е така, ваша светлост, но точно в тази аристократична клауза се посочва, че тя важи за всеки подарък, чиято стойност е над десет хиляди паунда.
— Пак не разбирам за какво говорите — каза Вирджиния още по-раздразнено.
— В такъв случай позволете да обясня. Клауза от този тип често се използва, за да се гарантира, че имуществото на аристократите няма да бъде разпиляно от жени, които не са от същата кръвна линия. Най-често срещаният пример е когато член на фамилията се разведе и бившата съпруга се опита да вземе ценни бижута, произведения на изкуството и дори имоти. Например във вашия конкретен случай ви е позволено да живеете във Вдовишката къща на имението Хартфорд до края на живота си. Самият имот обаче остава на името на херцога и след вашата смърт къщата автоматично ще се върне на фамилията.
— И същото се отнася и за двете ми вази?
— Боя се, че да — каза възрастният адвокат, — защото цената им несъмнено е по-висока от десет хиляди паунда.
— Ако се бях отървала тихомълком от тях без знанието на херцога, никой нямаше да разбере — печално каза Вирджиния.
— Ако го бяхте направили — отвърна сър Едуард, — щяхте да извършите престъпление, тъй като щеше да се приеме, че сте знаели истинската стойност на вазите.