— Нищо такова няма да направят! — ядосано го прекъсна съдията.
Той припряно отпи от чая и си опари устата. Плати и се завтече надолу по стълбите. Цивилен, убит от друг цивилен! Такъв случай трябваше да се разследва само от трибунала. Тъкмо ще покаже веднъж завинаги на военните докъде се простират пълномощията им. Цялата му апатия сякаш се изпари. Нае кон от ковача на ъгъла, метна се на седлото и препусна към Северната врата. Стражите изгледаха слисани небрежно облечения конник с мокра домашна шапчица, нахлупена на главата. Но когато разпознаха окръжния съдия, скочиха и застанаха мирно. Ди слезе от коня и направи знак на ефрейтора да го последва в къщичката до вратата.
— Каква е тая неразбория навън в мочурището? — попита той.
— Някакъв човек е бил намерен убит в старата кула, ваше превъзходителство. Военната полиция вече е задържала убиеца. Сега го разпитват в караулката. Всеки момент ги очаквам да дойдат на кея.
Съдията седна на бамбуковата пейка и подаде на ефрейтора няколко медни гроша.
— Кажи на някой от твоите хора да ми купи две маслени питки.
Питките пристигнаха още топли от тавата на уличния продавач и миришеха апетитно на лук и чесън, но съдията не можа да им се наслади въпреки глада си. Горещият чай бе изгорил езика му, а и беше ядосан от това, че военните превишават правата си. С тъга си помисли, че в столицата не му се беше случвало да се занимава с такива проблеми — там правата на всеки служител независимо от ранга му се определяха от точни и строги правила. Тъкмо когато привършваше с питките, влезе ефрейторът.
— Военните полицаи са отвели заловения в наблюдателницата си на кея, ваше превъзходителство.
Съдията скочи.
— Вземи четирима от твоите хора и ме следвайте!
На кея до реката лек бриз разкъсваше мъглата. Влажната дреха на съдията прилепваше плътно към плещите му.
— Ама временце! Човек като нищо може да пипне хубава настинка! — промърмори той.
Един тежковъоръжен часовой го въведе в голата чакалня на наблюдателния пост. В дъното на помещението някакъв висок мъж с ризница и заострен шлем на военен полицай седеше зад грубо сковано дървено писалище. Попълваше някаква официална бланка с бавни прилежни движения на четката си.
— Аз съм съдията Ди — започна магистратът. — Искам да зная…
Изведнъж млъкна. Капитанът бе вдигнал глава. Лицето му беше пресечено от страшен бял белег, преминаващ през лявата му буза и устата. Рошави мустаци полуприкриваха обезобразените му устни. Преди съдията да се опомни от шокиращата гледка, капитанът бе станал. Поздрави стегнато и каза с глух глас:
— Радвам се, че дойдохте, ваше превъзходителство. Точно привършвах доклада си до вас — той посочи Покритата с одеяло носилка, оставена на пода в ъгъла, и добави: — Това е тялото на жертвата, убиецът е в задната стая. Предполагам, че ще искате да го откарат направо в тъмницата на съдилището?
— Да, разбира се — малко объркан отговори съдията.
— Добре — капитанът сгъна листа и го подаде на съдията. — Седнете, ваше превъзходителство. Ако разполагате с малко време, бих искал лично да ви запозная със случая.
Съдията седна на стола до писалището и направи знак на капитана също да седне. Като поглаждаше дългата си брада, той си рече, че нещата ще се окажат не такива, каквито бе очаквал.
— Така… — започна капитанът. — Познавам мочурището като дланта си. Това глухонямо момиче, което живее в кулата, е едно безобидно малоумно същество и когато ми съобщиха, че в неговата стая лежи убит човек, веднага си помислих, че е нападение за грабеж, и изпратих хората си да претърсят мочурището между кулата и брега на реката.
— Защо именно този участък? — прекъсна го съдията. — Убийството може да е станало и на пътя, нали? А после убиецът да е пренесъл трупа в кулата.
— Не, ваше превъзходителство. Нашата караулка е на пътя, по средата между кея и старата кула. Оттам моите хора през целия ден държат пътя под наблюдение — така е наредено, за да не могат корейските шпиони да влизат и да излизат от града, нали разбирате… А нощно време пътят се охранява от патрули. Между другото мочурището може да бъде пресечено само по този път. Мястото е коварно и всеки, който се опита да мине през него, рискува да попадне на тресавище или на плаващи пясъци и да потъне в тях. Понеже моите хора намерили тялото още топло, решихме, че убийството е било извършено няколко часа преди разсъмване. Тъй като покрай караулката не беше минавал никой освен момчето от бакалницата, следваше изводът, че и двамата — и убиецът, и убитият, са дошли от север. Има една пътека, която води през тръстиките от кулата към брега на реката, и ако някой я познава достатъчно добре, може да се промъкне оттам, без да бъде забелязан от караулката — капитанът поглади мустаците си и добави: — Разбира се, ако не го хванат нашите патрули при реката.