Нещо в начина, по който момчето произнесе името на глухонямата, привлече вниманието на съдията. Той каза бавно:
— Ти отричаш, че си убил притежателя на заложната къща. Но тъй като освен тебе там е била само девойката, значи го е убила тя.
Уан изведнъж скочи към съдията. Движенията му бяха толкова бързи, че двамата стражници едва успяха да го сграбчат овреме. Уан започна да ги рита, но получи такъв удар по главата, че падна по гръб и веригите му издрънчаха на застлания с каменни плочки под.
— Ти, песоглав чиновнико, ти… — избухна младежът и се опита да се изправи.
Ефрейторът му нанесе такъв ритник в лицето, че главата му издрънча глухо на пода. Рибарят остана да лежи неподвижен, от разбитата му уста течеше кръв. Съдията стана и се наведе над неподвижната фигура. Младежът бе изгубил съзнание.
— Не бийте човек, ако не са ви заповядали — строго каза Ди на ефрейтора. — Свестете го и го откарайте в тъмницата. Ще го разпитам официално по-късно, на обедното съдебно заседание. Отнесете в съдилището и тялото на убития. Докладвайте на сержант Хун и му предайте този рапорт, написан от капитана на военните полицаи. Кажете му, че ще се върна в съдилището веднага щом разпитам някои свидетели — съдията хвърли поглед към прозореца. Още валеше. — Дайте ми парче навосъчена хартия.
Преди да излезе, уви с хартията главата и раменете си, после скочи върху седлото на уморения си кон. Мина край кея и пое по черния път към мочурището. Мъглата се беше поразредила и докато яздеше, Ди с интерес оглеждаше зелената безлюдна шир от двете страни на пътя. Тесни вадички криволичеха между тръстиките, като тук-там се разширяваха и образуваха гьолове, които тъжно отразяваха сивата светлина. Изведнъж ято дребни водни птици се вдигна с пронизителни крясъци, които отекнаха зловещо над пустото мочурище. Съдията забеляза, че след поройния дъжд, който се беше излял през нощта, водата бе спаднала. Сега пътят беше сух, водата бе оставила по него само купчинки водорасли. Когато Ди подминаваше караулката, часовоят се изпречи на пътя му. Съдията показа документа за самоличност, който носеше в ботуша, и войникът го пусна да мине.
Старата наблюдателница беше грозна квадратна постройка на пет ката, съградена върху основа от грубо издялани каменни блокове. Капаците на сводестите прозорци липсваха, покривът беше пропаднал. Две черни гарги бяха кацнали на един счупен дирек.
Когато се приближи още, съдията дочу шумно крякане. Няколко десетки патици се бяха скупчили до един кален гьол в подножието на кулата. Когато Ди слезе от коня и привърза поводите му за един обрасъл с мъх каменен стълб, патиците започнаха да цамбуркат във водата и да крякат още по-силно с възмущение.
Приземният кат на кулата представляваше тъмна ниска изба, в която имаше само купчина изпотрошени мебели. Тясна и разнебитена дървена стълба водеше нагоре. Съдията се заизкачва, търсейки опора с лявата ръка във влажната плесенясала стена, тъй като парапетът беше рухнал.
Когато влезе в полутъмната, почти празна стая, нещо се размърда между чергите, струпани на грубо скован дъсчен нар пред сводестия прозорец. Изпод мръсния изкърпен юрган се разнасяха дрезгави звуци. Един бърз поглед наоколо бе достатъчен на съдията, за да разгледа обзавеждането. То се състоеше от неугледна маса със смачкан чайник на нея и бамбукова пейка до страничната стена. В ъгъла имаше тухлена печка, на нея — голям тиган. До печката бе поставена кошница от палмови клонки, догоре пълна с дървени въглища. Във въздуха се носеше миризма на мухъл и застояла пот.
Изведнъж юрганът отхвръкна на пода. Едно полуголо момиче с дълги и разрошени коси скочи от дъсченото легло. Хвърли поглед към съдията, издаде отново същите странни дрезгави звуци и избяга в най-отдалечения ъгъл. Там падна на колене и започна цялото да се тресе. Съдията си даде сметка, че видът му едва ли действа успокоително на момичето. Побърза да извади от ботуша си документа за самоличност, разгъна го и тръгна към настръхналата девойка, сочейки с показалец големия червен печат на трибунала. После посочи към себе си. Тя явно го разбра, защото се изправи и го загледа с големите си, пълни с животински страх очи. Нямаше нищо на себе си освен една парцалива пола, пристегната на кръста със сламена връвчица. Тялото й беше зряло, с хубави форми, а кожата — изненадващо бяла. Кръглото й лице беше зацапано, но не и лишено от привлекателност. Съдията придърпа пейката към масата и седна. Чувстваше, че трябва да направи някакъв привичен за нея жест, затова вдигна чайника и отпи направо от чучура, както правят полските ратаи.
Девойката се приближи до масата, плю върху мръсната й повърхност, намокри показалеца си със слюнка и начерта няколко силно разкривени йероглифа. Те означаваха: „Уан не го е убил.“