— Ще шофирам сам — реши Дениъл.
Прекрасно, помисли си Бьорн. Така щеше да си спести обратния път. Това му даваше възможност да закуси набързо, преди да отиде в участъка.
Заедно слязоха по няколкото стъпала към хладилната зала. В средата стоеше сребърна аутопсионна маса, покрита с бял чаршаф. Под чаршафа ясно личаха очертанията на тяло.
Бьорн се приближи, Тейлър остана на две крачки зад него. Изглеждаше напълно овладян, почти нетърпелив.
— Готов ли сте? — попита Бьорн.
— Просто махнете проклетия чаршаф!
Бьорн отметна чаршафа и се взря внимателно в Дениъл Тейлър. Той не показа реакция и преди всичко никаква емоция.
Ама че гадост! Не е тя! Бьорн почака още малко и покри трупа. Тогава забеляза, че устната на Тейлър кърви. Младежът отново и отново облизваше капещата кръв.
— Тя е — съобщи кратко Тейлър.
— Сигурен ли сте?
— Няма съмнение.
Внезапно Бьорн се разтревожи. Човекът насреща му изглеждаше апатичен, сякаш се бе изключил от света. Стоеше като парализиран.
— Добре ли сте, господин Тейлър? — осведоми се Бьорн и дружелюбно посегна към ръката му.
Тейлър се отдръпна почти гневно и се запъти към изхода. Бьорн вървеше на две крачки след него.
— Да ви донеса ли нещо? Искате ли да ви закарам вкъщи?
— Приятелката ми ще дойде — отговори Тейлър.
— Нуждаете ли се от помощ?
Дениъл Тейлър поклати глава. Излезе от моргата мълчаливо и без да се обърне.
Явно бях объркала сметките. Никога, при никакви обстоятелства не бих могла да начертая още три паркоместа.
— Беа? — повиках колежката си. Тя се подаде иззад бюрото. — Няма да се справя, Беа. Би ли ми помогнала?
Тя стана и разгледа големия чертеж, разпрострян пред мен.
— Някак си трябва да вмъкна тук още един паркинг — обясних и почуках върху мястото, което ми създаваше грижи.
— Хм — промърмори Беа и измери дължината с триъгълника. — Място ще се намери, но ъгълът на входната алея не е добър.
Телефонът в чантата ми завибрира. Твърде необичайно по това време — беше малко след почивката за закуска.
— Извинявай, ще вдигна за малко — казах на колежката и хвърлих поглед към дисплея. Дани!
Сърцето ми заби лудо. Той се обаждаше рядко, когато бях на работа, а сутрин почти никога.
— Дани? — обадих се.
Последва дълга пауза. Без да поздрави, той ми съобщи:
— Един полицай е тук. Възможно е да са намерили Тина.
— Добре ли е? — попитах бързо.
— Отивам с него в моргата, за да видя дали е тя.
Велики боже!
— Къде е моргата? — извиках в телефона.
Дани ми каза мястото.
— Чакай ме там! — изпищях. — Тръгвам веднага. Не мърдай от мястото си!
Господи, дано не е тя!
— Джесика! Добре ли си? Бледа си като платно!
Беа ме гледаше загрижено.
— Възможно е да са намерили Кристина мъртва.
Мили боже на небето, ако си там някъде горе, не позволявай да е тя! Дани няма да го преживее!
— Имаш предвид момичето, което живее при приятеля ти?
— Да.
Внезапно се съживих. Скочих и грабнах чантата си.
— Трябва да изляза, Беа. Ще се обадя. Кажи на шефа.
Беа кимна.
— Стискам ти палци да не е тя.
И аз стискам палци. Сама на себе си стискам палци. Стискам палци на Дани. Моля те, господи, нека да е друго момиче! Дани е изстрадал достатъчно. Моля те, моля те, не му пращай още страдания! Моля те, нека да е друго момиче!
По целия път изпращах към небето пламенни молитви. По едно време започнах да предлагам на господа какво ли не, само да не е нашата Кристина.
В един момент се сетих, че точно сега някъде по света се намира друга майка, която също толкова пламенно се моли на бога намерената мъртва да не е нейната дъщеря, и спрях да се моля.
Вече не помня как съм стигнала до моргата. Нямах понятие къде се намира, не разполагах нито с навигация, нито с карта на улиците. Вероятно съм питала минувачите. Не намерих нито едно свободно място за паркиране и оставих колата на изхода на пожарната. Колата на Дани беше паркирана малко по-нататък. Слязох бързо и тръгнах към колата. Тогава го видях. Обикаляше в кръг около БМВ-то. Отново и отново, и отново.
Не. Не. Не!
Затичах се и го повиках.
Господи! Тя е била! Кристина е мъртва! Защо? Защо, господи? Дани няма да го преживее. Защо, господи, защо?
Сърцето ми биеше в гърлото, стомахът ми се беше свил на ледена буца.
— Дани!
Той не реагира.
— Божичко, Дани, толкова съжалявам!
Той не ме погледна. Не спря. Понечи да се качи в колата.