— Не можеш да шофираш в това състояние!
Лицето му беше бяло като сняг. Устните му бяха изхапани до кръв. Очите му се взираха в празното пространство. Избягна ме, просто мина покрай мен. Внезапно се уплаших, че ще побегне и никога няма да спре. Трескаво се втурнах след него, дръпнах го за ръкава и го поведох обратно към колата.
— Качвай се, аз ще карам!
Гласът ми се пречупи. Осъзнах, че аз също не бива да шофирам в това състояние. По бузите ми се стичаха сълзи. Улових ръката му, издърпах ключа от вкочанените му пръсти и му отворих вратата.
Ослепяла от сълзи и непрекъснато хълцаща, все пак успях да последвам указанията на джипиеса и да стигна до жилището на Дани. Ставите ми бяха сякаш от желе, обаче вътрешностите ми се бяха сгърчили болезнено и преглъщах едва-едва. Дани не каза нито дума. Погледът му беше устремен в далечината. Продължаваше да хапе и без това окървавените си устни.
Шок, изкрещя нещо в мен. Той е в шок! Отведи го на лекар!
Изведнъж ръцете ми затрепериха толкова силно, че не намерих сили отново да пъхна ключа в запалителното устройство. Тогава забелязах, че Дани вече е слязъл и е отишъл в жилището.
Сварих го да седи по турски на дивана. В спортния екип, залепнал за тялото му, с мръсни чорапи.
— Дани! — изкрещях. — Кажи нещо!
Никакъв отговор. Дори не се помръдна.
— И за мен е страшно! — Стоях пред него, дадох воля на сълзите си и повтарях пронизително: — И за мен е лошо. Тя е и моята Тина. Разбираш ли? Моята Тина! Можеш ли да ме разбереш?
По някое време и аз като него започнах да обикалям в кръг.
Трябваше да направя нещо. Но какво?
Обади се на някого. И двамата се нуждаете от помощ.
Къде ми беше мобилният телефон? Обиколих жилището като луда, за да го намеря. Накрая го открих в чантата си и се обадих на Рики.
— Рики? — ревнах.
— Джесика! Какво има? — попита разтревожено той.
— Кристина е мъртва. Дани е в шок. Трябва да дойдеш.
Подсмръкнах.
— Гадост! — изруга той. — Какво се е случило, по дяволите?
— Тя е мъртва!
— Аз съм в Берлин — обясни нервно той. — Може ли да повикаш Дани на телефона?
— Не! — сопнах му се. Защо всички бяха против мен? — Той не говори, защото Тина е мъртва.
Без да кажа дума повече, затворих и потърсих телефона на Симон. Оказа се изключен.
Обадих се на Беа — в този момент изпитвах нужда да говоря с някого.
— Беа, тя беше. Кристина е мъртва.
— Много съжалявам, Джесика. Кажи, ако мога да направя нещо за вас.
— До края на седмицата няма да идвам на работа. Кажи на шефа да ми пише отпуска.
— Ще му предам — отговори любезно тя. — Злополука ли е станала?
— Трябва да затварям. Ще се обадя.
Изведнъж се бях сетила, че трябва да си взема колата. Иначе щяха да я вдигнат. Защо не се прибрахме вкъщи с моята кола? Защо не оставихме колата на Дани на паркинга?
А, да. Защото Кристина е мъртва.
Всичко се обърка.
Знаех, че не съм в състояние да се оправя с Дани, затова се обадих на брат ми и го попитах може ли да ме закара до колата ми. Той, естествено, веднага попита защо съм я оставила.
— Ще ти обясня по-късно.
Защо всички схващаха толкова трудно? Днес Торстен свършваше работа по-рано и обеща да дойде след два часа.
Два часа. Какво щях да правя толкова дълго?
Какво щяха да правя оттук нататък?
Кристина беше мъртва. Завинаги.
Сетих се за Йорг. Обади се на Йорг, кажи му да дойде и да се погрижи за Дани.
Нямах номера му, затова изтичах в кабинета на Дани и се разрових в документите му, но не открих нищо.
Дани не се беше помръднал нито на милиметър.
— Къде ти е телефонът? — креснах му. Той безучастно вдигна рамене.
— Ама и ти много ми помагаш! — изфучах.
Намерих телефона на кухненската маса и прерових контактите му. Набрах телефона на Йорг от моя. Нямам представа защо просто не се обадих от телефона на Дани. Сигурно защото Кристина беше мъртва.
Йорг се обади след третото позвъняване.
— Пфистерер.
— Йорг? Обажда се Джесика!
— Коя Джесика?
Дявол да го вземе, всички ли трябва да ме нервират?
— Джесика на Дани. Кристина е мъртва!
Мълчание.
— Къде сте? — попита след малко.
— При Дани. Той е… Нужна ми е твоята помощ! — проплаках умолително.
— Идвам — отговори той. — В момента пътувам. Навярно ще дойда след час, а може да трае и по-дълго. Ще побързам.
Защо всички щяха да се забавят?
Не може да е вярно! Върнах се в дневната силно разгневена.
— Дани! — креснах му. — Престани най-после с тези дивотии!