— Това е най-доброто. Дани напълно е излязъл от релсите. Не знам дали ще има сили да го преодолее. Случилото се е твърде страшно за него и той се опитва да го прогони от съзнанието си. Нужно е обаче да го осмисли, иначе няма да се справи. Трябва да тъгува.
— Как да го постигнем?
Като знам какъв беше днес, не си представях как ще допусне тъгата до себе си.
— Чувствата ще дойдат — отговори Йорг. — Той ще ги преживее във всичките им отсенки и това е добре. Важно е да не остане в гнева. Единствено тъгата може да му помогне. Трябва да влезе в това чувство и да остане вътре.
Отново кимнах.
— Утре следобед ще дойда да го взема. В дома имаме психолог, ще го заведа при него — каза Йорг.
— Дали ще тръгне с теб? — попитах недоверчиво.
Струваше ми се невероятно, но междувременно бях разбрала, че никога няма да опозная Дани достатъчно добре, за да не преживявам повече изненади.
— Хубаво е и ти да дойдеш — каза ми Йорг с такава категоричност, че си спестих възраженията.
— Какво всъщност се е случило? — поисках да узная. — Ти наясно ли си?
Йорг ми разказа какво е научил от Дани. Че навярно е имало изнасилване. Че после Кристина е взела наркотици, че все още не се знае защо дозата е била замърсена. Според мен това беше най-страшното. Кристина не е умряла мирно и тихо. Тази представа щеше да преследва Дани до края на живота му. Щеше да преследва и мен. Като че ли в главите ни и без това нямаше достатъчно ужасяващи картини.
Набързо хапнахме по една супа с фиде. Незнайно как успях да сложа в уста няколко лъжици.
Колкото и невероятно да ми се струваше, животът продължаваше. Поне за останалите живи.
Йорг си тръгна едва късно вечерта.
— Ще оставя мобилния си телефон включен през цялата нощ — обеща ми той. — Ако стане нещо, обади ми се. Все едно колко е късно.
— Благодаря.
На сбогуване Йорг ме прегърна. Какво щях да правя без него? Занапред често щях да си задавам този въпрос, защото стана ясно, че двамата с Дани сме напълно сами в света. Баща му в затвора, майка му негодна за нищо, леля му в другия край на света, а моите родители в друг живот. Никога нямаше да ни разберат. Щяха да ме приберат у дома, за да ме опазят от Дани.
Бяхме сами и завинаги щяхме да останем сами.
Не си направих труда да се съблека. Легнах си при Дани с пуловера и джинсите. И той не се беше съблякъл. Все още в спортния екип, свит на кълбо върху завивката, спеше дълбоко. Бе събул само мръсните чорапи и ги беше захвърлил в ъгъла. Тихичко се настаних зад него. Миришеше на пот. Отдавна бях с него, но никога не бях усещала миризма на студена пот. Дани никога не си лягаше, без да е взел душ. Нежно го привлякох към себе си, но той се събуди. Естествено, как няма да се събуди. Каквито и сънотворни да му е дал Йорг, щом някой бе легнал в леглото му, Дани се буди. Той беше травматизиран до последното ъгълче на душата си и смъртта на Кристина нямаше да подобри това състояние. Той посегна към ръката ми, сложи я върху гърдите си и я задържа известно време там. После бавно стана, отиде до прозореца и устреми поглед към въображаема точка навън в мрака.
— Говори с мен, Дани.
Колко пъти се бях обръщала към него с това изречение и още колко пъти щях да го повтарям в бъдеще?
Той се обърна към мен и май едва сега забеляза присъствието ми.
— Не трябваше ли да се прибереш вкъщи? — попита ме объркано.
Е, все пак каза нещо.
— Взех си отпуска. Ще прекарам седмицата при теб.
Той кимна. Прие този незначителен факт и пак се загледа през прозореца.
— Била е изнасилена — проговори внезапно.
— Все още не се знае със сигурност — отвърнах със слаб глас.
— Случило се е точно това, от което тя се страхуваше най-силно през целия си живот. Защо, по дяволите, трябваше да се случи точно на нея? За пореден път. Защо този свят е толкова несправедлив?
— Ти най-добре знаеш колко несправедлив е светът.
— Мразя мъжете! Всички мъже! Само мъжете правят такива неща. — Гласът му трепереше от гняв и презрение. — Трябва да ги пратят в газовите камери. Всички до един!
— Не всички са такива — опитах се да го укротя. — И ти си мъж.
— Щом е така, и аз ще ида в газовата камера — отвърна горчиво той. — С радост ще го направя. Ще вървя пръв с развято знаме.
— Гневен си — отбелязах аз. — Това е добре. Не потискай гнева си. Излей го.
Като по команда нещо в него експлодира. Ритна шкафа с левия крак. Дървото се счупи веднага. Дани стъпи на левия крак и замахна с десния към отсрещната страна. Вече познавах тази реакция и знаех, че той няма да престане, преди да натроши мебелите на трески. Щом това му помага…