Дани застана отстрани на гардероба и продължи да нанася удари, сякаш играеше кикбокс. Изобщо не си правеше труда от време на време да стъпи на крака си и да се засили. На всички страни хвърчаха парчета дърво. Беше бос и скоро от стъпалото му потече кръв. Той обаче бе свикнал на болки и знаеше как да ги изключи. Ако все пак ги забелязваше, явно не му пречеха. Навярно дори му помагаха да не усеща толкова силно душевната си болка. Едва когато от шкафа не остана почти нищо, Дани излезе от спалнята. Последвах го в дневната. Сега риташе стъклената врата на секцията. С босия, вече ранен крак. Чу се звън, парчета стъкло се разпръснаха във всички посоки.
— Стига толкова, Дани.
Нима смяташе да унищожи всичките си мебели?
— Ти каза, че е правилно да съм гневен!
Не спря да рита вратата. Нямах сили да гледам. Стомахът ми се гърчеше от болки. От чужда болка, както пише в книгите. По крака му се стичаше кръв. Никога през живота си не бях познавала човек, който да кърви толкова често като Дани, а точно при него беше много опасно.
— Да, ти беше гневен. Стига толкова!
— Едва започвам да се гневя!
Велики боже!
Как беше възможно този човек да притежава такъв темперамент?
Дани крачеше бос през стъклата и аз затворих очи. Не исках да виждам как острите ръбове се впиват в плътта му.
Той се насочи към масата за хранене и премести тежестта си, за да изпълни кик. Застанах на пътя му.
— Стига вече! — изкрещях. — Достатъчно! Тя е мъртва. Каквото и да направиш, няма да я върнеш!
Дани замахна с левия юмрук и удари стената на сантиметри от главата ми. Чу се шум от трошене, но той въпреки това нанесе втори удар със същата ръка — и извика от болка.
— Престани! — скарах му се, сграбчих го за раменете и го бутнах към отсрещната стена. С все сила притиснах гърба му в стената. Нито за миг не се уплаших, че ще ме сграбчи и ще ме метне в другия край на помещението. Да, за него беше лесно да ме обезвреди, но той не го направи. Никога не би вдигнал ръка срещу мен, дори когато беше обезумял. Опрях ръка на гърлото му и го притиснах с цялата си сила. Намерението ми беше не да му изкарам въздуха, а да го паникьосам. Изпаднеше ли в паника, той никога не ставаше експлозивен или необуздан, а се затваряше в себе си и се вцепеняваше. Възнамерявах да се възползвам от това. Паниката му щеше да ми помогне да го държа под контрол. Въпреки това ме обзеха угризения на съвестта, когато съзнателно го притиснах в ъгъла. Дани се свлече по стената и се опита да ми се изплъзне. Опрях коляно в корема му и го притиснах към стената. Едната ми ръка остана върху гърлото му. Той задиша ускорено.
В гърдите му се надигна паника. За миг затвори очи и шумно пое въздух.
— Защо правиш това с мен? — попита ме тихо.
Не му отговорих. Продължих с усилията да го задържа неподвижен.
Гневът му видимо се изпари. Напрежението напусна тялото му, той се сви и съсредоточи цялото си внимание в дълбоко дишане с корема. Въздъхнах и го освободих. Дани остана неподвижен, изчака ме да му отворя пътя. Въпреки счупената китка се завлече до дивана, изправи се и тръгна към вратата.
Промуших се покрай него и застанах на пътя му.
— Къде отиваш?
— Моля те, искам да изляза! — изхленчи той.
— Къде ще отидеш?
Как само изглеждаше! Лявото му стъпало беше цялото в кръв, китката му беше счупена, имаше напълно объркан вид.
— Ще отида там, откъдето Тина взема хероина.
— За какво?
За да потърси онзи тип, дето й е дал дрогата? Може да е бил всеки. Няма да намери никого. Толкова ли не разбираше?
Обади се на Йорг!
Нямаше как да се добера до телефона, без да напусна мястото пред вратата.
— И аз искам да взема хероин — обясни ми немощно Дани. — Ще ми помогне да забравя.
— Не! — Скръстих ръце. — Престани с тези глупости!
— Не те питам! — изръмжа той.
— Няма да минеш през мен!
Смело запречих вратата.
Дани се изсмя тихо.
— Не говориш сериозно. Искаш ли да видиш как ще мина?
— Не може да шофираш в това състояние!
Размахах пръст пред гърдите му, без да знам дали имам предвид ръката или крака му.
— Напротив, мога и ще шофирам! — изфуча той.
Постарах се да не изглеждам нервна. Разперих ръце, опрях длани отляво и отдясно върху касата на вратата и му препречих пътя.
— Няма да излезеш оттук. Няма да си набавиш дрога. Ако смяташ да го направиш, ще се наложи да ме махнеш оттук с бой.
Дани отново изфуча, обърна ми гръб и се върна в опустошената дневна. Падна тежко на дивана, вдигна колене към гърдите и зарови лице в ръцете си.