Очевидно не го беше очаквал. Потрепери и инстинктивно издърпа ръката си.
— Извинявай — прошепнах.
Интуицията ми подсказа, че силната реакция няма нищо общо нито със страшния филм, нито с мен.
— Не се е случило нищо лошо — отвърна той и ми протегна ръката си с дланта нагоре.
Веднага щом започнаха надписите, Дани ме изправи на крака.
— Ела, трябва да изчезнем, преди да са се натрупали хора.
Буквално ме извлече през редицата, пренебрегвайки протестите на зрителите. Малко преди изхода неволно настъпих нечии крака, спънах се и за малко не паднах. Избухнах в глупав смях, хванах се здраво за Дани и го бутнах напред. Жената ни наруга и заплашително размаха чадъра си.
— Тичай — подканих Дани и го блъснах.
Той наистина се затича и пак ме повлече след себе си. По причина, разбираема само за двама ни, се втурнахме навън като обезумели.
Спряхме едва на вратата, силно задъхани, и избухнахме в луд смях. Смехът на Дани беше толкова заразителен, че ми беше невъзможно да престана.
— Ела! — Той улови ръката ми и отново хукна, този път през паркинга.
— Защо бързаме толкова? — изпъшках аз.
— Изобщо не бързаме — отговори той, ала намали темпото едва когато стигнахме до лимузината. Шофьорът ни видя и слезе да ни отвори вратата. Сигурно реши, че сме пияни.
В минибара ни чакаха две пълни чаши шампанско.
— За теб — рече Дани и вдигна чашата.
— За двама ни! — извиках. Бягството от киното ме бе настроило почти еуфорично. Чувствах се готова на всичко.
— Бихме могли да опитаме — проговори тихо Дани и изпразни чашата си.
Сърцето ми направи мъчителен опит да се върне към нормалния ритъм.
— А какво ще стане със загатнатата катастрофа?
Ако сега не си затвориш устата, ще развалиш всичко…
Вътрешният ми глас размахваше възбудено ръце, за да ми внуши, че трябва да замълча. Прехапах устни. Защо бях казала това? Защото трябваше да знам. Ужасно се страхувах, че известно време Дани ще е мил и достъпен, а после отново ще ме изхвърли безмилостно.
Той вдигна глава и ме погледна пронизващо.
— Надявам се да ти писне от мен, преди да се стигне до катастрофата.
— Надяваш се значи? — попитах подигравателно, а той вдигна рамене, сякаш се извиняваше. Глътнах шампанското наведнъж.
Пия шампанско! Забелязах го твърде късно. Каквото и да беше, веднага ми се качи в главата.
— Никога няма да ми писнеш — обещах.
— Ще видим — контрира ме той. — Ще положа всички усилия да ти писне от мен.
Поклатих глава и се взрях в празната чаша.
— За каква катастрофа говорим? — Зададох въпроса повече на себе си, отколкото на Дани.
Той сложи внимателно пръст под брадичката ми и я повдигна, за да ме погледне в очите. Видях синьо, тъмносиня вода, и за малко да се удавя.
Въздишката му ме успокои. Категорично имаше склонност да драматизира.
— Ако можех просто да ти обясня проблема, нямаше да се опитвам да те държа далеч от мен. Ако все още си с мен, когато стане опасно, ще те уведомя навреме, обещавам.
Дани изпъна рамене. Изглеждаше изпълнен с решителност. Погледът му отново ме хипнотизира.
— Доверяваш ли ми се? — попита той.
Не забравяй да дишаш, Джесика!
Кимнах.
— Да. Доверявам ти се. — Думите не бяха повече от шепот.
— Благодаря ти. Обещавам да внимавам за теб. Да те пазя.
Колко бе изпил междувременно? Три чаши? Колко пиян беше?
Брадичката ми все още беше в ръката му, погледът му ме приковаваше. Положих усилия да дишам дълбоко през корема, за да запазя поне малко спокойствие. Дани наклони глава и леко отвори уста. Връхчето на езика му докосна за миг острите кучешки зъби. Вече не можех и не исках да чакам. Решително се протегнах към него. Той се поколеба за момент, после устните му се разтвориха. Миризмата му ме удари в носа, пръстите му намериха моите. Чух как дъхът му се ускори. Сърцето ми се качи в гърлото. Езикът ми докосна неговия…
В следващия миг той се отдръпна рязко от мен.
— Джесика — пошепна той. Гърдите му се вдигаха и спускаха по-бързо от обикновено.
— Да?
Дани не завърши изречението. За момент затвори очи. Каквото и да е искал да каже, никога нямаше да го чуя.
— Проклятие! — изфуча внезапно той, напълни чашата си и изпи шампанското на един дъх.
Лимузината бе спряла на паркинга пред гостилницата, близо до дома на родителите ми. Вратата се отвори. Никой от двама ни не се помръдна и шофьорът се оттегли дискретно.