— Какво направих, по дяволите?
Дани ме погледна отчаяно и скръсти ръце пред гърдите.
Внезапно ме обзе страх.
Не отново, моля те, не отново!
Наведох се към него и го докоснах по бузата.
— Всичко е наред, Дани — опитах се да го успокоя. — Отговор номер две. С всички последствия. Решението е изцяло мое. Не ме интересува какви са другите опции. Винаги ще е отговор номер две.
Той кимна.
— Ще се видим ли следващия уикенд?
Той кимна отново и аз въздъхнах облекчено.
— Благодаря ти — промълвих. Бях благодарна и за желанието му отново да се срещне с мен, и за днешната вечер.
— Доскоро. Ще се обадя. — Гласът му не звучеше самоуверено както обикновено.
Слязохме от колата и за момент се погледнахме в очите.
— Всичко е наред, Дани — уверих го и се обърнах да си вървя.
— Всичко е наред — повторих, без да знам, че по-късно „Всичко е наред“ щеше да стане нашият код.
Код, символ на нашето доверие един в друг, който задушаваше в зародиш всяка следваща несигурност.
ФЕВРУАРИ 2000
Този път Дани не ме остави да чакам дълго вест от него. Беше едва пет сутринта в сряда, когато мобилният ми телефон даде сигнал. Посегнах в полусън и прочетох SMS-a:
Добро утро,
Имаш ли желание в събота предиобед да дойдеш с мен в старата мелница?
Намира се съвсем близо до дома ми. Много искам да ти представя една дама, която играе много важна роля в живота ми.
За кратко се замислих дали да изчакам с отговора, ала нетърпението победи.
С голямо удоволствие! Чувствам се безумно почетена да се запозная с една от придворните ти дами, макар да ми изглежда малко странно жена с благороден произход да живее в мелница…
Да си набавя ли вечерна рокля? Трябва ли да упражнявам дворцов реверанс?
Дани очевидно нямаше моите затруднения с търпението. Отговорът му пристигна след почти два часа, тъкмо когато слизах по стълбата към службата за подземно строителство.
Препоръчвам дънки и маратонки. Няма да си имаме работа със синя кръв, по-скоро със слама и конски косми. Доведи кучето си, сигурен съм, че ще му хареса.
В десет ще съм при теб.
Дани
Времето до събота се проточи безкрайно. Когато пристигнах с Лайка на паркинга, той вече ме чакаше. Небрежно облегнат на излъсканото до блясък БМВ, ръцете както винаги скръстени. Макар да беше още зима, слънцето грееше силно и топлеше.
Дани направи няколко крачки към мен и ме целуна по устните. Бегла целувка, ала въздухът буквално завибрира. Отново трябваше да си напомня да не забравя да дишам.
Според кучето ми непознатият еднозначно бе прекрачил границата. Лайка изръмжа гневно и се приготви да ме защитава в случай на нужда.
Дани се усмихна.
— Много мил поздрав.
— Съжалявам — отговорих. — Тя е малко объркана. Преди да дойде при мен, беше улично куче и е изтърпяла много. Третирали са я много зле. Редовно са я били и даже са я простреляли със сачмена пушка. Дай й малко време и сигурно ще те хареса.
Той измери Лайка с преценяващ, но кротък, почти нежен поглед.
— Няма проблем — отвърна. — Ще се справим. Познавам лошото отношение към животните. Ще станем най-добри приятели, ще видиш.
Дани отвори задната врата на автомобила.
— Покани я да влезе. Донесъл съм й нещо, но ще го видим после. Не искам да се чувства притисната още от самото начало.
Да оставиш кучето ми на спокойствие — това беше най-добрата възможност да спечелиш доверието му. Повечето хора се опитваха веднага да задоволят собствената си потребност от близост и посягаха да я галят. Така разваляха всичко още в началото.
— Просто така ли ще влезе, без одеяло? — попитах.
— Да, естествено — отвърна той, леко объркан. Видя колебанието ми и добави: — Не знам как е било с твоя Александър, но за мен колата не е светилище, а вещ за употреба. Тя е създадена да вози хората — и кучетата — от А до Я. Хайде, качвайте се!
— Ако мине през някоя мокра поляна, по обратния път със сигурност ще ти изцапа колата — изразих съмненията си аз.
Дани вдигна рамене и се пошегува:
— Няма никакво значение. Когато реша, че колата ми е станала твърде мръсна, ще си купя нова.
Развързах Лайка и й дадох знак да се качи в колата, криейки усмивката си. Други хора навярно щяха да го сметнат за надменен, но аз харесвах държанието му. Дани умело изпълняваше трудния шпагат между наглостта и състраданието.