— Така — рече той. — Отсега нататък ще правим това всеки път, като се видим. А сега ела да ти покажа Мая.
Улових протегнатата му ръка и се запътихме към ограденото място.
Мая се оказа голямо, дебело пони, високо около 1,45 м, с рошава сива козина, тук-там напръскана с бяло. Гъста черна грива падаше от двете страни на дебелата шия. Дани я повика, тя дотича тромаво при нас и топлият й дъх погали лицето ми. Рядко бях виждала толкова дружелюбно пони. В ограденото място имаше още две по-малки животни. Според мен бяха шотландски понита или поне кръстоски с такива. Не бях в състояние да определя каква раса е Мая. Дали норвежко пони? Не, цветът не си пасваше. Навярно беше смес от няколко породи.
Дани посочи с пръст другите понита.
— Това е Пабло, а по-големият се казва Йосто. Принадлежат на детския дом, където живях. Мая е моя собственост. Момичетата от дома се грижат за нея и я яздят. Не е подходящ ездитен кон за теб. Вече е стара, отчасти парализирана и не разбира нищичко от дресура. Ала за децата, които искат да се поразходят на кон, е супер.
Някъде посред изречението бе преминал на английски, без да забележи. Аз уж знаех английски, но той говореше твърде бързо и твърде по американски, затова не разбрах всичко. Предпазливо го потупах по ръката.
— Виж, избрал си грешния език.
— О, извинявай — отговори тихо той. — Въпреки че много отдавна живея тук, понякога ми се случва, когато съм развълнуван.
Нима се вълнуваше? За какво? Заради мен?
Дани се почука с пръст по челото.
— Мисля главно на английски. Навярно това е причината.
Въпреки че живееше в Германия почти от десет години, той явно все още беше повече американец, отколкото немец.
— А на какъв език сънуваш?
— На двата. Обикновено ги смесвам. В повечето случаи не забелязвам смяната.
Възхитително.
— Разказваше нещо за Мая — подсетих го и той повтори казаното на немски.
— Писа ми, че тя е много важна за теб. Отдавна ли е твоя? — поисках да узная.
— Купих я преди две години. По всичко личеше, че скоро ще умре, но оцеля.
— Защо, за бога, си купил стар и болен кон?
— Не знам — вдигна рамене Дани. — Не можех да постъпя другояче. Мая работеше в цирк, аз минавах покрай него всеки ден. Изглеждаше занемарена, имаше рани, никой не се грижеше за нея. Затова попитах дали мога да я взема. Покупка от съжаление. Защото беше точно толкова самотна и изгубена като мен.
Зяпнах го с отворена уста. Самотен и изгубен? Не ми изглеждаше такъв, в никакъв случай.
Изведнъж ме обзе желание да го докосна. Посегнах към ръката му и го притеглих към себе си. Приближих го толкова плътно, че можех да го помириша, усетих дъха му в шията си и въздухът заскърца. Погледът ми потърси неговия и се изгуби в него, както ставаше винаги. Вдигнах брадичка той наклони глава и ме целуна предпазливо, почти с колебание. Въздържах се, оставих го да ме целува. Езикът му отвори устните ми. Целувката се засили, стана почти настойчива, аз го посрещнах с езика си…
Бързо поех въздух. Забелязах, че и той диша ускорено. Зарових пръсти в косата му, ръката ми мина по тила му, през рамото и слезе към гърдите. Усетих как той изведнъж се скова, спря да ме целува и за пореден път се отдръпна от мен. Вдиша много дълбоко и задържа китката ми, за да спре движението.
— Ела — рече той. — Ще вземем Мая и ще се поразходим.
Бягство, стрелна се в главата ми. Това, което прави той, не е нищо друго, освен бягство!
Но от какво бягаше? И защо?
Щом влязохме в обора, той свали юздите от куката и ги нахлузи върху главата на Мая. Повиках Лайка и излязохме от ограденото място. Известно време вървяхме мълчаливо един до друг. Дани държеше юздите на понито в дясната ръка. Протегна ми лявата, аз я улових и пръстите ни се преплетоха. Два негови пръста, два мои, един негов, един мой…
Странен начин да се държим за ръце.
— Кога ще ме вземеш довечера? — попитах.
— Можеш още сега да дойдеш с мен вкъщи. Ще хапнем нещо и ще отидем заедно с колата. Така ще спестим време.
Засмях се.
— Добре, но сигурно ще мириша на пони.
Дани вдигна едната си вежда.
— Отиваме на арена за бойни спортове, не на моден подиум. Никой няма да се подразни.
— Ами кучето ми?
— Можеш просто да го оставиш у нас — отговори той. — После ще минем да го вземем. Или тя се страхува да остане в чуждо жилище?
— Не те ли е страх, че ще счупи нещо?
Спомних си Александър. Той постоянно се тревожеше, че Лайка ще счупи или ще изгризе нещо, че ще се изпишка върху нещата му. Тя, естествено, никога не го правеше.