Дани ме зяпна изумен.
— Какво те прихваща? Защо постоянно ми говориш, че кучето ще счупи нещо? Това са само вещи. Могат да се заменят.
— Лайка никога не чупи — обясних аз. — И не се страхува да стои сама в чуждо жилище. Трябва само да й сложим одеяло и купа с вода.
— Няма проблем — кимна Дани. — Ще получи всичко необходимо.
В тези неща той никога не създаваше усложнения. Страхотно.
— Да се връщаме. — Дани посочи с глава към Мая. — Искаш ли да я възседнем?
— Наистина ли можеш да яздиш? — попитах учудено. Той поклати глава.
— Не. Изобщо не умея да яздя.
Избухнах в смях.
— Нека да отгатна! С Мая е лесно.
— Точно така. Тя ще се прибере сама.
— Ще може ли да носи и двама ни?
— Хм — промърмори той. — Аз съм почти осемдесет килограма. А ти?
— Петдесет и пет.
— По изключение може да я пояздим — реши той. — Няма да я мъчим с часове, нали?
Дани сложи ръце върху гърба на понито, изтегли се и го възседна. После се дръпна назад и потупа мястото пред себе си, за да ми даде знак да се кача и аз.
— Искаш да седя пред теб? — попитах смутено.
— Естествено — отговори той и се усмихна криво. — Нали трябва да те държа под око.
— Ами… Без седло няма как да се кача на гърба на коня — признах му аз. Чувствах се ужасно неловко.
— Така ли? — Лицето му изрази съжаление.
— Да — потвърдих и си наложих подчертано измъчена физиономия.
Дани извъртя очи и въздъхна преувеличено. Преметна десния крак над врата на понито и се плъзна отстрани към земята. Свих коляно, хванах се за гъстата грива и Дани ме метна със замах върху гърба на Мая. После се качи на гърба й по същия начин, както преди, и се настани зад мен. Посегна вляво и вдясно на бедрата ми, улови юздите и леко цъкна с език. Мая се раздвижи моментално. Вървеше като часовников механизъм, изобщо не се налагаше да я подкарваме напред или да я възпираме. И без седло ми беше приятно да седя на гърба й. Все едно се намирах върху дървено конче, покрито с плюш. Момичетата от дома със сигурност й се радваха много. След известно време на Дани явно му стана неудобно да държи юздите, защото ги тикна в ръцете ми. Хванах ги, но със същия успех можех просто да ги провеся между ушите на Мая. Не би имало никаква разлика. Старото пони вървеше непоколебимо към своя обор.
Неочаквано Дани ме прегърна през кръста. Пулсът ми се ускори, докато той преспокойно облегна брадичка върху рамото ми и се разположи удобно.
Мисълта, че той е напълно свободен да прави с ръцете си, каквото поиска, и то зад гърба ми, напълно ме извади от равновесие. Мая веднага усети промяната в настроението ми. Извъртя сивите си уши назад към мен, сякаш бяха радари, и ускори крачка.
Точно тогава се появи тракторът. Взе завоя с голяма скорост и вместо да удари спирачка, натисна клаксона. Мая се стресна и подскочи. Предните й копита се вдигнаха високо във въздуха. Аз бях свикнала с подобни произшествия, скокът на коня не бе в състояние да ме извади от равновесие, ала този път някой ме бе прегърнал изотзад и се държеше за мен. Двамата с Дани се плъзнахме назад и се постарахме да преместим тежестта си напред. Мая стъпи отново на предните си крака, в следващия миг обаче замахна със задните. Никой от нас не бе очаквал подобно нещо. Полетяхме над главата на понито, описвайки висока дъга.
Естествено, не се приземихме в меката поляна наблизо, а върху настлания с чакъл път. Както бях научена, дръпнах юздите с всичка сила и Мая спря веднага. Тракторът продължи пътя си. Лайка залая тревожно, втурна се към мен и ми облиза лицето.
— Fuck — изруга Дани, потърси се леко и седна. — Нарани ли се?
Надигнах се с усилие и се разсмях.
— Не, не, всичко е наред. Човече, ама че енергия има твоята Мая! Изобщо не й личи. При теб всичко наред ли е?
— Никога не съм бил по-добре. — Той се ухили, ала ме огледа критично и установи: — Ти кървиш.
Погледнах се. Наистина, ръцете ми бяха одраскани и от плитка, ала дълга резка на лявата китка капеше кръв. Избърсах я с дясната ръка. Раната не беше дълбока.
— И ти кървиш — отбелязах и посочих коляното му. Дънките му бяха скъсани, раната изглеждаше по-дълбока от моята, защото кръвта се стичаше на поточе по крака му.
— Не, не, не! Проклятие! — изруга Дани. Изведнъж го обзе паника. Не разбрах защо реагира така. Нали се занимаваше с бойни спортове? Едно толкова дребно нараняване с малко кръв не би трябвало да го извади от равновесие.
Той е просто един асоциален тип!
Вътрешният ми глас явно бе преживял падането.
— Дай да видя — казах и посегнах към крака му.