— Не ме пипай! — кресна той и ме удари по ръката. Зяпнах го изумена. Исках само да му помогна! Дани веднага се разкая за грешката си.
— Съжалявам — каза бързо той. — I am sorry, съжалявам, не исках да ти причиня болка, много съжалявам, sorry!
Преувеличените извинения ме объркаха още повече от поведението му след падането.
Откачен, крещеше вътрешният ми глас. Луд е по синьото и не понася кръв!
— Исках само да видя — защитих се аз.
— Не е нужно. Всичко е окей!
Той стана, но не направи опит да ми помогне. Грижливо си изтри ръцете в панталона и изглежда се овладя.
— Продължаваме ли?
Кимнах и също станах.
— Ела, ще ти помогна да възседнеш коня.
Той ме хвана за крака, метна ме на гърба на понито и тръгна отстрани.
— Няма ли и ти да я възседнеш? — попитах го.
— Не.
— Защо? Страх ли те е?
Дани се изсмя подигравателно.
— О, да! Никога в живота си не съм се страхувал така! После замълча, загледан в леко изцапаните си с кръв ръце.
Лайка не се отделяше от нас и аз усетих как Дани отново издигна стена около себе си. Само за минути настроението му бе претърпяло пълна промяна.
— Сигурно е заради тази вечер? — сетих се изведнъж. — Навярно няма да можеш да участваш в състезанието?
Той ме погледна и аз забелязах полъх на усмивка в ъглите на устата му.
— Заради едно наранено коляно? — Вдигна едната си вежда и ме погледна, сякаш се съмняваше в здравия ми разум.
— Какво е тогава? — попитах тихо, ала той отново бе изпаднал в своето вцепенение и не размени нито дума с мен, докато стигнахме у тях.
Дани влезе пръв. Кристина ни посрещна в коридора.
— Тина — каза й тихо Дани и тя разбра веднага, все едно какво й бе съобщил с тази едничка дума. Кимна, хвана ме за лакътя и ме отведе в тоалетната. Дани изчезна в банята. Докато си миех ръцете, тя донесе дезинфекционно средство и голям пластир.
— Не мърдай, Джесика — нареди и започна да почиства раната. Наблюдавах я. Имаше невероятно красиво лице. Напомняше ми на ангел, въпреки че тенът й не подхождаше. Макар да беше доста по-висока от мен, килограмите й със сигурност бяха по-малко. Накрая внимателно залепи пластира върху щателно почистената рана.
— Благодаря — промърморих.
Тя ме погледна сияеща.
— Направих го с удоволствие. Радвам се, когато мога да помогна.
— Той защо е такъв? — попитах я и посочих заключената врата на банята.
— Какъв?
Кристина примигна с изкуствена невинност. В сърцето ми пропълзя чувството, че тя знае много добре какво имам предвид.
— Затворен. Направи цяла драма от едно дребно произшествие. Паднахме от Мая, а той се държа така, сякаш светът загива.
Тя вдигна рамене.
— Ти си паднала от неговия кон. Със сигурност съжалява и се обвинява.
Това звучеше правдоподобно.
Защо винаги се замислях толкова дълбоко? Реших да се поразсея и казах:
— Тази вечер ще придружа Дани на състезанието. Ще дойдеш ли и ти?
Тя поклати глава.
— Лайка ще остане тук. — Посочих лъхтящото куче, което си бе легнало на сигурно разстояние от непознатите му хора. — Бих искала да я сложим в спалнята на Дани. Би било добре да стоиш по-далечко от нея. Трудно общува с чужди хора.
— Няма проблем. Няма да влизам в стаята. — Кристина докосна ръката ми. — Ще дойдеш ли в кухнята? Приготвила съм ядене. Има спагети със сос от брюква. Със сигурност ще стигне за всички ни.
В този момент Дани излезе от банята и ни последва.
Постепенно се почувствах добре в жилището, където идвах едва за втори път. Двамата, Кристина и Дани, веднага ми вдъхнаха усещането, че съм си вкъщи. Никой не се притесняваше от лъхтящото ми куче с мръсни лапи. Никой не задаваше въпроси, никой не ми отправяше обвинителни погледи. Тук подобни неща не бяха проблем.
Изведнъж си пожелах и аз да стана част от живеещите тук.
Яденето наистина стигна за всички ни, макар че Дани омете три порции.
— Нужна ми е енергия — обясни извинително той, когато го погледнах учудено и се запитах къде побира толкова много храна.
Заедно приготвихме одеяло и вода за Лайка, после той събра нещата си в спортния сак.
— Ще се запознаеш и с Йорг — каза ми Дани, докато небрежно прибираше анцуга си в сака.
— Кой е Йорг?
— Моят придружител от детския дом. Откакто родителите ми… ги няма, той се грижи за мен.
Не ми убягна бързата размяна на погледи между него и Кристина.
— Добър ли е? Доволен ли си от него? — попитах настойчиво.
— Нищо по-добро не би могло да ми се случи. Обичам го.
Той взе сака и ключовете от колата и отиде при Кристина.