— От пет години, откакто живее тук — разказа ми той. — Значи достатъчно дълго, за да знам, че понякога има нужда от ритник в задника, за да работи както трябва.
Доган ми се стори малко прекалено амбициозен. Навярно такъв трябва да е треньорът. Възможно е Дани да има успех точно по тази причина.
— Разцепващ удар, Дан! — изкрещя в еуфория Доган, седнал до мен. Реших да го харесвам. Внезапно той подскочи и запляска с ръце. — Дааа! Направи го!
Дани бе изпълнил удара и улучи противника отгоре в рамото. Руснакът се олюля, но успя да запази равновесие и отново застана в основна позиция. В този момент Дани направи лъжливо движение с десния крак за кик в глезена на противника и когато онзи понечи да парира ритника, Дани заби лявото си стъпало право в лицето му. Другият обаче реагира с бързина, каквато никой не бе очаквал. Хвана стъпалото на Дани и се опита да го хвърли назад.
— Защо днес е толкова скован? — изплака Доган.
Дани се възползва от възможността за удар с въртене.
Опря плененото си стъпало в дланта на противника, направи бързо завъртане и заби десния пищял в ребрата му. Руснакът отново се олюля, Дани се възползва от възможността да го изрита още няколко пъти и да събере точки. Лека-полека наваксваше. Буквално за миг промени стратегията си изцяло. Спря да боксира, вече не отскачаше надалеч от противника. Край на глупавото подскачане, както го бе определил Доган. По този начин получаваше повече удари, но успяваше да нанася много ритници.
Дани получи силен удар, политна на няколко метра назад и се възползва от шанса да се засили и да изпълни желания от Доган удар със скок. Прелетя два метра и удари противника право в гърдите с двата крака. Той падна на рогозката и за миг остана да лежи неподвижно.
Според мен скокът беше отличен, ала Доган скри лице в ръцете си и поклати глава.
— Пак провали кика.
Въпреки това Дани получи три точки, поведе в резултата и в крайна сметка спечели, макар и с малка преднина.
Доган изглеждаше сравнително доволен, а за мое облекчение не се проля кръв.
Слязох на ринга заедно с Йорг и прегърнах Дани. Тениската му беше толкова мокра, че можех да я изстискам. Това не ме смути, радвах се, че е оцелял. Целувката му имаше солен вкус, косите му стърчаха на всички страни като антени. С изключение на малка, почти безкръвна резка на бузата, беше невредим. Установих, че по екип ми харесва още повече, и взех решение за в бъдеще при всеки удобен случай да го придружавам на състезания или тренировки. Само за да мога да го наблюдавам. Дори начинът, по който анцугът обгръщаше хълбоците му, беше достатъчен да го изпратя в мислите си в моята спалня. Въпреки че беше целият в пот и рошав. Или тъкмо затова.
Дани взе душ и се преоблече, отидохме да вземем Лайка и той ме закара вкъщи. За малко да заспя в колата.
Защо, в името на всичко свято, този човек никога не се уморяваше?
Стоях трепереща в мъгливия полумрак и си гледах в обувките. Тайно се разкайвах, че съм настояла да отида да бягам с него. БМВ-то зави на паркинга. Освен нормалните фарове Дани беше включил и тези за мъгла. Светлината им беше синя.
Той изключи двигателя, слезе и ме дари с бегла целувка.
— Добро утро — поздрави. Изглеждаше напълно буден и както винаги в най-добро настроение. — Преди да тръгнем, ще се позанимая с Лайка.
Пак носеше сирене и повтори същата процедура като предишния път. Днес стана по-бързо. Лайка грабна вкусната хапка и доволно подуши дланта му. Въпреки това той не се опита да я погали.
— Лайка е страхотна — установи той. — Иска да се сприятелим. Нужно й е само малко време.
— Много хора обаче не го разбират — заявих.
— Тъкмо там е проблемът. — Дани вдигна глава към мен, в погледа му се четеше истинска мъка. — Повечето хора имат безкрайно много време в живота си. Живеят осемдесет години и повече, ала не използват времето си. Пилеят го на дивана, пред телевизора или на компютъра. Нямат време за онова, което нрави живота наистина достоен за живеене. Нямат време за другите хора, за приятелите и семейството, за приятелството с куче или за красотите на природата. Изгубили са вниманието си.
Той философстваше за времето и хората наоколо, а аз си мислех за мокрите си крака.
— Толкова много мъка и страдания биха могли да бъдат предотвратени, ако хората в тази жалка страна си отворят очите и проумеят какво се случва около тях. Но не, те са се фокусирали единствено върху собствените си нищожни проблеми и върху мизерното си съществуване. Живите същества наоколо са им напълно безразлични.