— Ти май наистина не харесваш Германия…
Разтълкувах думите му погрешно.
Той се засмя тихо.
— В Америка не е по-добре. Навсякъде по света хората са еднакви.
И аз ли бях такава? Човек, фокусиран само върху себе си и своя живот? Използвах ли времето си смислено?
Взех решение за в бъдеще да внимавам за тези неща.
Дани пусна Лайка да се качи в колата и тя съвсем естествено се настани на задната седалка. Заедно отидохме у Дани. Той остави колата пред дома си и тръгнахме към полето. След няколко метра преминахме в тичане. Веднага осъзнах, че никога няма да удържа на неговото темпо.
— Дай малко по-бавно! — подканих го и той мина зад мен.
— Престани да ме подкарваш! — започнах да недоволствам.
— Престани да мърмориш. Ти поиска да дойдеш с мен — скара ми се Дани и буквално се залепи за петите ми, за да ми даде да разбера, че би искал да тича по-бързо.
— Ти каза, че ще правим джогинг — продължих да мърморя. — Изобщо не е ставало дума, че ще търчим като луди през полето.
— Трябва да ме слушаш по-внимателно, Джесика… — Дани оголи зъби като вълк. — Казах, че отиваме да тичаме. Не съм споменал думата джогинг и в никакъв случай не съм казвал, че ще се клатушкаме като патици през полето.
— Нима искаш да кажеш, че се клатушкам като патица?
Дани се ухили още по-широко.
— Ами да. Клатушкаш се като стара патица. За щастие тук няма истински патици, иначе щях да внимавам да не те объркам с някоя от тях.
— Сега вече прекали!
Обърнах се и му нанесох няколко боксови удара в ребрата. Той се засмя и аз разбрах, че в този момент си представя жълта патица с моето лице, която се клатушка тромаво. Ударите зачестиха.
— Ти обезумя — оплака се той. — Ще ми останат сини петна!
— Точно — това — искам. — За всяка дума по един удар. Гневът ми бавно отслабна.
Дани ме хвана за китките и ги изви зад гърба.
— Знаеш ли какво, Дъки — изрече подигравателно, — сега ще отидем у нас и ще ти извадя моя маунтийнбайк. Така ще имаш реален шанс да се движиш редом с мен.
— Как ме нарече току-що?
Опитах се да продължа с боксовите удари, но той не ме пусна.
— Дъки. Много е сладко — защити се той. — Американска гальовна думичка. Означава нещо като „малка любима“ или „съкровище“.
— За мен означава „патица“! — настоях упорито.
— Да, и за мен също — призна той.
Чаках само да падне на земята и да се превива от смях, толкова много се забавляваше с мен.
— Веднага ме пусни, чуваш ли, и се бий като мъж! — изръмжах и се опитах да го ритна. Той избегна ритника ми без усилие.
— Да не би да ми ръмжиш? — понита с добре изигран ужас. — Не е ли достатъчно, че го прави кучето ти?
— Аз не съм патица!
— А, да, кучето… — Той посочи Лайка, която стоеше до нас, размахваше опашка и развълнувано местеше поглед от единия към другия. — Може ли да тича редом с колелото?
— Може, естествено. Тя е ловно куче. Вземам я с мен на езда. Има кондиция!
— Искаш да кажеш, че не е като теб?
— Стига! За днес ми каза достатъчно, ти, подъл, отвратителен…
Дани се наведе към мен и ме целува, докато не ми останаха сили да говоря.
С колелото се получи много добре. Седалката беше малко висока за мен, но въпреки това се справих.
Дани тичаше спокойно редом с мен и след няколко километра трябваше да си призная, че и сега беше в състояние да ме остави далеч зад себе си. Лайка премина в своя удобен ритъм на пестене на енергия и поддържаше темпото, въпреки че езикът й увисна заплашително. След седем километра — поне толкова показваше тахометърът на колелото — Дани се обърна и затича обратно по същия път.
— Преди да изпаднеш в кома… — подхвана подигравателно той. С нарочно небрежно движение понечих да го сритам от колелото, ала единственият резултат беше, че се заклатих застрашително.
Дани съжалително поклати глава.
— Каза, че почти осемнайсет години си оцелявала без мен, но като те гледам, сериозно се питам как си успяла.
Изплезих му се и замълчах. Докато въртях педалите редом с него, имах време да го наблюдавам. Той носеше синя шапка, която бе издърпал назад, за да открие челото, лек син суичър и син анцуг с бели ширити и връзки. Явно разполагаше с неограничен асортимент от спортни екипи. В мислите си ги бях събличала поне сто петдесет и седем пъти…
Нямаше смисъл да продължавам да отричам. Бях безнадеждно хлътнала по него. За нищо друго не копнеех така силно, както за него. Исках да го притежавам целия, без остатък. Все някога щеше да ми принадлежи.
Мой, потвърждаваше вътрешният ми глас. Мой. Само мой!