Набързо взех душ, облякох дрехите, които си бях донесла, и с Кристина приготвихме закуската, докато Дани се бавеше в банята. Закусихме заедно в трапезарията. По някое време Дани стана и ни каза:
— Ще се върна най-късно довечера.
Двете с Кристина го изпратихме до вратата на жилището. Той ме привлече към себе си и ме целуна по устата, после целуна Кристина по бузата.
Май внезапно осъзна колко объркано е положението, защото на излизане спря за миг и погледна недоверчиво от едната към другата.
— Мога ли въобще да ви оставя тук сами?
— Разбира се — отговорихме едновременно.
Той кимна, ала не изглеждаше съвсем убеден.
— Дръж се прилично, Тина!
Удостои я със заплашителен поглед, под чиято сила аз веднага щях да се смаля колкото мишка. Кристина обаче дори не мигна. Издържа на погледа му и му отговори упорито. Тайно й се възхитих.
— Чувствай се като у дома си — каза ми тя, когато затвори вратата след Дани. — Каквото принадлежи на нас, принадлежи и на теб.
Тук нищо не ти принадлежи, заклеймих я мислено аз и се запитах защо съм толкова враждебно настроена.
Отново си спомних философските разсъждения на Дани от тази сутрин за хората и техните проблеми и внезапно се почувствах гадно. Кристина със сигурност искаше да бъде любезна с мен, а аз си бях навила на пръста да не я харесвам и не приемах доброто й отношение.
Всъщност имах намерение да прекарам деня в спалнята на Дани, да се поровя в нещата му, да заспя в леглото му и да сънувам неща, които очевидно не го интересуваха. Вместо това последвах Кристина в дневната и се настаних до нея на дивана. Лайка ме последва и предпазливо подуши босия крак на Кристина. Тя не помръдна, а след време едва забележимо придвижи ръката си, за да може кучето да подуши и нея. В следващия момент Лайка положи муцуна върху коляното на Кристина. Невероятно и напълно непонятно за мен — та това беше моето куче! Как го правеха двамата? Спокойна, Лайка размаха опашка, докато Кристина й говореше тихичко и й обясняваше колко красиво момиче е тя. Нито веднъж не се опита да я погали. След известно време кучето доволно се свря под ниската масичка и се сви на кълбо.
Кристина извади от чантата си пила и се зае да пили яркорозовите си нокти.
— Как го намираш? — попита ме най-неочаквано.
Как намирам Дани?
Омагьосващ. Съкрушителен. Секси. Замайващ.
— Много е мил — отговорих. — Малко затворен и недостъпен. Иначе съвсем окей.
Съвсем окей! Представих си как се просвам с цялата си дължина на пода и барабаня с юмруци по килима. Типично. Това беше омаловажаването на столетието.
Кристина вдигна поглед, зелените й котешки очи ме измериха внимателно. Отново ми направи болезнено силно впечатление колко си приличат с Дани.
— Той няма голям опит със сериозни приятелки — каза тя след малко. — Бъди търпелива с него и скоро ще стане по-добре.
Избухнах в смях.
— Да, ясно. Ти май ме смяташ за глупачка, Кристина. Мъже като Дани трябва само да щракнат с пръсти и на всяка ръка им увисват по пет жени едновременно!
— Това е напълно възможно… — Гласът й прозвуча подчертано провлечено. — Само че той не щрака с пръсти.
— Аха! И защо не?
— Ще се наложи да го откриеш сама.
Настроението ми се помрачи. Защо не се бях скрила в спалнята му, без да минавам през дневната.
— Откога живееш тук?
Щом и без това седях до нея в дневната, най-добре да опитам да се сприятелим и между другото да получа малко информация.
— От около две години. Но не постоянно. Миналата година ме нямаше трийсет седмици. После се върнах. Оставям се вятърът да ме носи като лист от дърво.
— Защо се върна? Защото е по-удобно да си делите наема?
Кристина избухна в смях. Изглеждаше искрено изненадана.
— Аз не плащам наем, Джесика. Дани плаща всичко. Ток, вода, покупки, застраховки, той поема всички разходи. Купува ми дори дрехи.
Пак ли искаше да ме предизвика?
— Това не е ли абсолютно несправедливо?
Единственото, което успях да кажа горе-долу овладяно.
Сега я смаях истински.
— Целият живот е несправедлив — обясни ми тя. — Дани не се впечатлява. Той печели много, аз — малко. Затова той плаща. Аз се грижа за домакинството, чистя, пера и гладя. Все е някаква форма на справедливост.
Не я разбирах. Там, откъдето идвах, не правеха подобни неща. Поделяха си разходите, бяха еснафи до мозъка на костите и не подаряваха нищо на ближните. Камо ли пък месец след месец половината наем за жилище от сто квадрата с градина.
Тази е невъзможна! Тя паразитира!