Зелените й очи святкаха застрашително. В този момент изобщо не се съмнявах в думите й.
Успокоително вдигнах ръце.
— Кристина, аз нямам намерение да му причиня болка. — И добавих колебливо: — Аз го обичам.
Тя свали пръст от гърдите ми. Лицето й омекна, изведнъж гласът й зазвуча напълно приятелски.
— Много хубаво — промърмори доволно и ми протегна ръка. — Тогава няма пречки по пътя към приятелството ни. Искаш ли кафе?
Пихме кафе в малкия ъгъл за сядане в кухнята, сякаш не се беше случило нищо. После Кристина изчезна в банята с намерението да вземе вана с ароматна пяна. Аз реших да направя кратка обиколка с Лайка. Тя лежеше в коридора, разпростряла четирите си лапи във всички посоки, и очевидно нямаше сила дори да вдигне глава. Явно ранното спортуване й бе дошло твърде много. Надигна се тромаво и ми позволи да й сложа каишката. Тъкмо щях да изляза навън, когато видях, че вратата към стаята на Кристина е отворена. Тя ми беше казала да се чувствам като у дома си, затова влязох. Започнах да ровя из вещите й, без да знам какво търся. Обзе ме твърда вяра, че ей сега ще открия безброй спринцовки и пакетчета с дрога. Не намерих нищо подобно. Никакъв хероин, никакви спринцовки, никакви признаци, че Кристина е била проститутка. Не открих даже прашинка. С изключение на няколко захвърлени обувки с високи токове това беше най-чистата стая, която бях виждала някога. В никакъв случай не си бях представяла така убежището на бивша проститутка.
Точно когато щях да изляза от стаята, погледът ми падна върху стара училищна тетрадка, оставена до леглото й.
Посегнах колебливо и я прелистих набързо стоешком. Още нещо общо между двамата — пишеха стихотворения. Отворих случайна страница и прочетох написаното:
Шокирана, понечих да оставя тетрадката, да не се ровя повече в чуждата стая, когато погледът ми падна върху стихотворение от два куплета:
В момента, когато отпуснах тетрадката, видях Кристина да стои в рамката на вратата. Увила косата си с кърпа като тюрбан, скръстила ръце пред гърдите, тя ме наблюдаваше. Стоеше в същата поза като Дани. Сякаш беше огледалният му образ.
— Съжалявам — промълвих, без да знам дали се извинявам за ровенето в нещата й, или изразявам съчувствие заради миналото й. Видях как долната й устна затрепери.
— Оттогава е минала цяла вечност — отвърна тя, сякаш този факт би могъл да подобри нещата. — Бях на седем.
Кимнах едва забележимо и й върнах тетрадката. Изглежда не ми се сърдеше, че съм разглеждала вещите й.
— Съжалявам — повторих и този път имах предвид миналото й.
— Няма за какво да съжаляваш. Ти не си виновна.
Разтърсена, излязох от жилището с вързаната на каишка Лайка.
„И Дани ли?“ — исках да попитам, но ми се стори непочтено да питам за него при това положение. Освен това знаех отговора. Той ми намекваше достатъчно често. Изведнъж много неща си отидоха на мястото.
„Беше баща ми. Удари ме с бутилка по лицето.“
„В живота ми е имало и по-лоши времена.“
„Твоето семейство е като от книжка с картинки.“
„Добре съм запознат с малтретирането.“
„Внезапно изпитах чувството, че трябва да се защитя.“
И двамата бяха изстрадали деца, все едно какво бяха преживели. Едва сега осъзнах колко харесвам Кристина. Би било невъзможно да не я харесвам. Тя беше като него. Двамата си приличаха по почти зловещ начин. Бяха като земята и небето, като деня и нощта.
Имаха един и същ език на тялото, еднакъв черен хумор, един и същ горещ темперамент.
Двамата бяха по един и същ начин предпазливи, почти недоверчиви в държанието си, но въпреки това съумяваха да вървят по тясното въже и да проявяват дружелюбие и отзивчивост към всички хора. Споделяха, каквото имаха, при това беше без значение дали човекът насреща им е уличница или лекар, дали е умен и образован или глупав и необразован. Те не категоризираха хората според критериите на обществото, а според своите вътрешни стойности. Опитваха се да се предпазват от хора, изпълнени с предразсъдъци и ограничено мислене. От хора като мен.