След обиколка по кръчмите седяхме до късно през нощта на терасата, която гледаше към малката градина. Кристина остана да прибере остатъците от празненството, а Дани ни закара до вкъщи.
— Скоро разкарването ще приключи — казах аз, когато той влезе на паркинга близо до къщата ни и изключи двигателя. — Още четири седмици и ще шофирам сама!
— Не ми пречи да те возя насам-натам, Дъки — отговори той. — Правя го с удоволствие.
— На мен обаче ми пречи. Искам да идвам при теб без брат ми.
Дани кимна.
— Окей. Разбирам те. Ще трябва обаче да ти купим кола. Как си я представяш?
— Още не съм ти казала, но аз си имам кола. От цяла година — съобщих аз.
Дани се смая.
— Аха. Защо човек си купува кола, преди да е взел шофьорска книжка?
— Преди време, още ходех с Александър… Той работи в „Мерцедес“. Хобито му е да купува стари, редки коли от марката и да ги ремонтира. Купих една от тези коли. Мерцедес 190, АМГ, версия ДТМ.
Гордеех се с колата си. Тя беше уникат, сглобена с много любов. Не исках друга.
Дани се намръщи. Чутото не му хареса. Стана му неприятно, че колата е от Александър, и още по-неприятно, че той няма да ми подари кола. Заподозрях, че е възнамерявал да ми поднесе точно такъв подарък за осемнайсетия ми рожден ден.
— Поне годна ли е за нещо? Сигурна ли е?
— Разбира се! — отговорих възмутено. — Това е мерцедес! Няма по-сигурна кола.
Дани кимна отново и се опита да скрие яда си.
— Може би просто трябва да преминем към друг ред. В събота и неделя ще спиш при мен.
Сърцето ми заби лудо. Отдавна исках това, ала не смеех да подхвана темата.
— Ако ще ти е приятно — отговорих подчертано равнодушно.
— Защо не? Всъщност веднъж вече си спала при мен.
Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност.
— Скоро ще станеш на осемнайсет и никой няма да има право да ти забранява това или онова — добави той.
— И сега няма да имат нищо против. Родителите ми те харесват много — напомних му.
Това беше вярно. Наистина го харесваха. Преди няколко седмици отидохме всички заедно да хапнем нещо, за да се запознаят с него, и веднага им стана симпатичен.
Кой би могъл да не хареса Дани?
— Щом се върна, ще прекарваш целия уикенд при мен — прекъсна мислите ми той. — Може да оставаш и през седмицата, ако не ти е трудно всеки ден да тръгваш за работа от моето жилище.
Ще се върне? Откъде ще се върне?
— Ти каза „щом се върна“. Откъде? — попитах недоверчиво.
Дани пое дълбоко дъх.
— Моля те, не се побърквай веднага.
Пулсът ми се бе ускорил забележимо, стана ми топло. Огледах го внимателно.
— Къде заминаваш?
— Тази година Тина трябва да отиде още веднъж в клиника за наркомани. Един вид последваща терапия. — Погледна ме настойчиво. — Тя ми разказа за разговора ви.
Естествено. А той през цялото време се преструваше, че не знае нищо.
— Тя успя да се отърве от дрогата. Миналата година прекара в клиниката трийсет седмици. Затворена. За окончателно отвикване. Отдавна се опитвам да я накарам да спре. Беше трудно. Тя се връщаше отново и отново. Важно е да отиде още веднъж в клиниката и да приключи завинаги. Ако всичко мине добре, през лятото ще може да започне работа във фитнес клуба. Бих могъл да уредя нещо за нея, например на бара…
Когато говореше твърде много, Дани обикновено се опитваше да заобиколи една точно определена точка.
— Наистина се радвам за Тина — отговорих и бях искрена. — Ще й стискам палци да се справи. Но какво общо има това с теб?
Дани отново пое дълбоко дъх и се подготви за предстоящата буря.
— Ще отида с нея. Заминаваме следващата седмица.
— Какво? Как така? Защо никой не благоволи да ми каже? Защо искаш да отидеш с нея?
Погледът му прикова моя.
— Защото тя се нуждае от мен. Сама няма да се справи. Някой трябва да я подкрепя, а тя има само мен. Ще се върна, обещавам ти!
— Колко време ще сте там?
Не се опитах да скрия неодобрението си.
— Зависи. По план са осем седмици. Ако върви добре, ще останем шест седмици, но може да станат и десет.
— Толкова дълго?
Буквално изкрещях. Стомахът ми се сгърчи, във вените ми запулсира гореща кръв.
— И ми го казваш едва сега, само няколко дни преди заминаването? Не можеше ли да го обсъдиш с мен по-навреме?
— Няма нищо за обсъждане. — Тонът му остана железен. — Аз нямам избор. Става въпрос за живота й!
Решена да не губя самообладание, се вкопчих с все сила в чантата си, сякаш исках да я смачкам.