Леглото бе застлано със спално бельо от сатен: от едната страна синьо, от другата сиво. Материята се усещаше приятно хладна върху кожата, миришеше на свежо пране.
Дани влезе в спалнята и затвори вратата. Лайка вече се беше свила на кълбо в малката си кошница. Бе посрещнала Кристина и Дани с огромна радост, даже се разпростря по гръб, за да я чешат по корема.
— Може ли да оставя прозореца отворен? — попита той. — Винаги спя на отворен прозорец.
— Разбира се — кимнах. — Ако през зимата го затваряш, светът ще е напълно в ред.
Той се усмихна извинително.
— Само при големи студове.
Супер. Можеше да стане весело. Откакто познавах Кристина и Дани, не ги бях виждала да спускат щори или да използват асансьор. И двамата страдаха от доста силна клаустрофобия.
— Коя е твоята страна? — попитах.
— Няма никакво значение. За такова нещо няма правило.
— От коя страна спи Кристина, когато се промъква тук нощем? — опитах се да го провокирам.
Той ме изгледа предизвикателно.
— Спи там, където съм аз.
Набързо реших да спя отдясно и му предоставих страната откъм вратата. Той изключи осветлението, легна до мен и опря глава върху лявата си ръка. Малката лампичка на нощното шкафче осигуряваше достатъчно светлина, за да мога да го наблюдавам. Очите му бяха неестествено сини както винаги.
— Най-после мога да съм сигурна — установих доволно. — Не носиш контактни лещи.
Нали трябваше да ги свали преди сън.
— Какво? — попита объркано той.
— Очите ти — обясних. — Толкова са необикновени. Мислех, че носиш контактни лещи.
— Не, наистина са такива. — Дани се засмя тихо. — Нима от една година се питаш дали това е истинският цвят на очите ми?
— Да — признах с леко смущение.
— Виж, Дъки — скара ми се той, — можеше просто да ме попиташ.
Усетих как се изчервих и промърморих нещо от рода на „не посмях“.
— Когато искаш да узнаеш нещо, питай ме — настоя Дани. — Можеш да ме питаш всичко.
Кимнах и той се обърна да угаси светлината. Внезапно спря, обърна се отново към мен и посочи с пръст между нас двамата.
— Бих искал да знаеш, че за мен това е нова територия.
— Какво? Никога ли не си бил с момиче в леглото?
Не говореше сериозно!
— Е, бил съм — отвърна той, — но не сме спали заедно.
— Значи след това веднага си я изхвърлял, така ли?
Той се ухили смутено.
— Би могло да се изрази и така, да.
Направих физиономия. Толкова типично, така му подхождаше.
— Невъзможен си.
— Най-често не се налагаше да изхвърлям момичето от леглото, защото не стигахме дотам, правехме го някъде между вратата и масата… — Той се прекъсна. — С това исках само да кажа, че не знам дали тази нощ изобщо ще затворя очи. Никой освен Кристина не е спал до мен.
Не е нужно непременно да спим, обади се един глас в мен.
Нали Дани каза просто да го попитам, когато искам да узная нещо…
— Какво правя аз погрешно, а всички други са го направили както трябва?
— Какво? Защо смяташ, че правиш нещо не както трябва?
Дани се чувстваше несигурен и май наистина не бе разбрал въпроса ми.
— Ами… — опитах се да обясня и отново се изчервих. — Доколкото разбирам, си допускал всички други до себе си.
Сега той ме разбра и се усмихна.
— Всички други, за които говориш, бяха само три. И не, не ги допуснах до себе си. Ни най-малко. Те ме допуснаха до себе си. Разликата е голяма.
— Дани… — Затърсих друга формулировка, после обаче реших, че няма значение. — Аз съм готова да те допусна до себе си.
Той издаде странен звук. Не бях сигурна дали казаното от мен го развесели, или по-скоро го ядоса.
— Нека да го кажа така… — подхвана той след известно време. — Това с другите беше, хм… как да ти обясня? Много студено и безчувствено. Даже по-лошо. Почти грубо. Без капчица романтика и нежност. — Погледна ме с любов и добави: — Не това желая за нас двамата.
По-добре безчувствено и грубо, отколкото нищо, помислих с обичайния си инат, ала не изказах мисълта си гласно.
— Обичаше ли ги? — попитах вместо това.
Той се замисли.
— Първите две да. Малко. Не както обичам теб. Връзките не продължиха дълго. Само няколко месеца.
Понечих да го попитам защо е приключвал така бързо, но той ме изпревари:
— А ти? Как стоят нещата при теб?
— Само Александър — отговорих. — Обичах го. Или поне така си мислех тогава.