Дали неволното движение, с което скръстваше ръце при всеки удобен случай, произхождаше още от онова време?
— Беше страшно, Джесика, ужасно. В петък вечер, щом се върнеше пиян от кръчмата, знаех, че ще дойде в стаята ми. Седях в леглото като пленено животно и исках да побягна. Но къде да отида? Стаята ми се намираше под покрива, нямаше възможност за бягство. Чувах скърцането на стълбите, всеки път, и знаех: той идва. Отначало се криех в шкафа, от отчаяние, той ме измъкваше и ми крещеше да престана да го правя на глупак, много добре знаел къде съм. Колкото повече растях, толкова повече се засилваше яростта му. А колкото повече се гневеше, толкова повече ме биеше…
Дани млъкна и въздъхна примирено. С рязко движение, сякаш трябваше да преодолее себе си, свали тениската и седна пред мен на леглото.
— Виж ме — проговори беззвучно.
— Божичко!
Това беше всичко, което можах да произнеса. Гърбът му беше осеян с тънки, бели ръбци. Бяха навсякъде. Отдалеч сигурно не се виждаха, но със сигурност ги имаше. Гледката ми напомни за гърба на роб, редовно бичуван с камшик. С тази разлика, че белезите на Дани бяха доста по-незабележими.
Предпазливо прокарах пръст по равните бели линии.
— Недей — пошепна той, облече си тениската, стана и отново започна да обикаля стаята. — На него изобщо не му пукаше. Спираше едва когато бе получил, каквото искаше. Тогава сядаше до мен в леглото, запалваше цигара и искаше да си говорим. По някое време ме оставяше разплакан и си отиваше. После стаята ми дни наред вонеше на алкохол и цигарен дим.
Дани спря, скръсти ръце пред гърдите и ме погледна. Погледът му беше отсъстващ и разстроен.
— Сега може да задаваш въпроси.
Поклатих глава и скрих лице в ръцете си. Неизплакани сълзи запариха в очите ми. Не можех да питам, не можех да говоря. Всички думи се бяха изличили от съзнанието ми.
— Ела тук — помолих го и потупах леглото.
Той се подчини и послушно седна до мен. В очите му имаше объркване.
— Най-лошото беше, че мама никога не ми помогна. Точно обратното — тя буквално ме тикаше в ръцете му. Мразех ги, и двамата. Трябваше да убия баща си, когато се появи удобен случай.
— Какво?
— Казах ти за онази голяма караница. Бях на петнайсет и от доста време жънех успехи в бойните спортове. Той за пореден път се бе напил, поиска да си излее гнева върху мен, отново да ме бие до насита, но мама най-неочаквано застана на пътя му. Само този път. Каза му да ме остави на мира. Той й заповяда да изчезва, но тя остана. Той се нахвърли да я бие, свали я на пода. Тогава бушоните ми изгоряха. Разделих ги, започнах да ритам баща ми… В онзи момент просто трябваше да го убия. Вместо това го оставих да лежи окървавен на пода, отидох в полицията и подадох оплакване. Никога вече не се върнах вкъщи. Включи се Службата за младежта, изпратиха ме в дом, а той отиде в затвора.
— Правилно си постъпил — уверих го аз. — Не може да разрушиш живота си заради такъв като него.
Дани отново изпухтя пренебрежително.
Да разрушиш още повече разрушеното, добавих в мислите си.
— Днес често се питам защо мама не ми помогна. Никога няма да имам деца, знам, но ако можех да имам, щях да правя всичко, за да ги защитавам. Всичко! Няма да съм като нея!
Грижливо съхраних чутото в паметта си и взех решение по-късно да се върна на темата. Първо трябваше да осмисля и да преработя цялата тази информация. Главата ми бучеше. Дойде ми прекалено много.
Сега исках просто да го прегърна. Внимателно го притеглих към себе си и започнах да милвам гърба му. Той зарови лице в рамото ми и подсмръкна. Прилепих се до него и опитах да го прегърна с две ръце, но той веднага се скова. Беше силно разтърсен от разказа си и не бе в състояние да позволи повече близост.
Бавно, бавно, предупреди ме вътрешният глас. Първо трябва да се научи да стои сигурно изправен, после ще се учи да ходи.
— Радвам се, че ми разказа всичко — пошепнах в ухото му. — Разбирам те. Ще проявя разбиране. Един ден ще стигнем дотам. Ще ми позволиш да те докосвам.
— Никога не съм позволил на някого да ме докосне. Никога досега! — Дани облегна чело на рамото ми. — Няма да се случи и занапред. Никога няма да стигна дотам.