— Напротив, ще стигнеш — обещах му уверено. — Един ден ще стане. За мен няма абсолютно никакво значение колко време ще мине. Давам ти всичкото време на света.
— Време! — викна възбудено той и се освободи от ръцете ми. Отдалечи ме от себе си и впи поглед в лицето ми. Очите му се напълниха със сълзи.
— Време — повтори бавно той. — Тъкмо време нямам.
В сърцето ми се надигна паника. Дланите ми овлажняха.
— Защо? — попитах беззвучно.
Дани стисна здраво зъби и продължи да ме гледа. Инстинктът ми подсказа, че още не ми е казал всичко.
— Дани? Защо? Веднага ми кажи какво има!
— Не мога.
— Напротив, можеш. Даже трябва.
Този път нямаше да се откажа. Тази нощ той ми бе казал твърде много. Трябваше да науча и останалото.
— Страх ме е, че ще скочиш и ще побегнеш. Че никога няма да се върнеш.
Гласът му трепереше. В ъгълчето на едното му око се бе образувала сълза и той примигна, за да я прогони.
— Случвало ли ти се е вече? Някой е скочил и е избягал?
— Да.
— Аз няма да избягам. Няма да те оставя, обещавам.
Никой не би успял да ме накара да избягам от него.
По-скоро адът ще замръзне.
За пореден път настроението му се смени рязко.
— Никога не обещавай нещо, което не можеш да изпълниш — скастри ме той. Отиде с бързи крачки до прозореца и ме погледна с гняв.
— Просто ми кажи какво има. Моля те — проплаках.
— Е, добре!
Нямаше как да не чуя ината в гласа му. Той скръсти ръце пред гърдите, отпусна ги, за да зарови пръсти в косата си, после пак ги скръсти. Минаха минути, преди да победи във вътрешната си битка.
— Окей! — въздъхна примирено. — Ще ти кажа.
Сърцето ми биеше в гърлото. С такава сила хапех долната си устна, че усетих кръв.
— Кажи — подканих го.
— Аз съм ХИВ-позитивен.
— Какво?
Чутото проникна съвсем бавно в мозъка ми, блъсна се в нещо там, стрелна се през вътрешностите ми и спря в корема. И днес си стои там.
— Какво? — попитах повторно. — Не може да бъде! Получават го само онези дето…
Наистина, кои са ХИВ-позитивните? Проститутки. Хомосексуални. Наркомани…
— Знам какво си мислиш сега — отвърна тихо той, — но не е вярно. Причината не е в наркотиците. Никога не съм вземал дрога. Баща ми ме зарази.
Има ли значение откъде е дошло, изсъска вътрешният ми глас.
Паниката, надигнала се в мен, се засили. На челото ми изби пот, усетих горещина по цялото си тяло. За момент повярвах, че ей сега ще изгубя съзнание. Припомних си дългите, интензивни целувки с език и внезапно ме обзе желание да повърна.
— Ти имаш СПИН?
Сама не знаех защо крещя като луда.
— Не съвсем. Аз съм ХИВ-позитивен. Има разлика. В момента съм здрав, нямам оплаквания. До избухването на болестта мога да живея напълно нормално.
— Да, но си заразен! — креснах отново. — Познаваме се почти от една година, а не си ми казал нищо! Как можа?
Дани отново седна до мен на леглото.
— Хайде не изпадай в паника — заговори ми спокойно. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Ти не си заразена. Не сме изпадали в положение, когато би могла да се заразиш. Обещах да те предупредя, преди да стане опасно, и да внимавам за теб. Аз спазвам обещанията си. Винаги!
— Беше длъжен да ми кажеш! — продължих да му крещя.
— Знам.
Колко пъти бе въздъхнал тази вечер? Прегърна ме предпазливо.
— Позволяваш ли?
Даже ме попита! Би трябвало да го раздрусам здраво заради този въпрос, а после да се сгуша в него. Вместо това усетих как се сковах под натиска на ръката му. За първи път се почувствах недобре близо до него и поисках да се махна от леглото му, да избягам от него.
Дани веднага усети неловкостта ми и оттегли ръката си.
— Ако искаш, върви си.
Каза го спокойно и овладяно.
Всяка фибра в тялото ми бе напрегната, готова за бягство. Чувствах се като навита пружина.
Бягай, призоваваше ме вътрешният глас. Предупредителната система на тялото ми звънеше и святкаше във всякакви цветове. Огледах се трескаво, преценявайки шансовете за бягство.
— Можеш да си отидеш — повтори Дани. — Всичко е наред.
Това беше чаканият сигнал. Нямаше да получа по-добро указание. Скочих и се втурнах към коридора. Дани ме последва и спря на известно разстояние от мен, скръстил ръце пред гърдите. Безизразната му физиономия не издаваше какво става в сърцето му.
— Няма нищо лошо, че си отиваш. Но не бива да се страхуваш. Ти не си заразена. Наистина не си. Ти си здрава.
С ужас установих, че ръцете ми треперят, докато си връзвах маратонките и откачих чантата от закачалката.