За секунда спрях и го погледнах. Исках да кажа нещо, ала не ми хрумна нищо подходящо.
— Можеш да си вземеш нещата в понеделник, когато съм на тренировка, така няма да ме срещнеш — каза тихо Дани и направи крачка към мен.
Протегна ми ръка. Неволно потреперих силно. Той се засмя тихо и безрадостно. Осъзнах, че само е посегнал към бравата, и внезапно се почувствах неловко от поведението си.
Дани ми отвори вратата на жилището си.
— Искаш ли да те закарам вкъщи? В момента си много разстроена. Утре сутринта мога да ти докарам колата. Симон ще дойде с моята и ще ме върне.
Без да отговоря, се промъкнах покрай него, внимавайки да не го докосвам, изскочих навън, минах с бързи стъпки по настланата с плочки алея и тичайки, отключих колата с дистанционното. Стоварих се на седалката и изпъшках. Едва на третия път успях да запаля. Със свистящи гуми — ако се бях опитала да го направя нарочно, никога нямаше да се получи — излязох от паркинга. Ръцете ми бяха мокри от пот и се пързаляха по волана. Включих радиото на пълна мощност, отворих широко двата прозореца и подкарах мерцедеса по шосето. Насрещното движение ме вбесяваше. Шофьорите постоянно ми даваха знаци с фаровете, докато се усетих, че пътувам без светлини. Телефонът ми изписука. Извадих го от чантата, без да спирам, и прочетох съобщението:
Моля те, напиши ми кратък SMS, щом стигнеш до вкъщи.
Искам само да знам, че си се прибрала невредима.
Тревожа се. Благодаря.
Избухнах в истеричен смях. Ама че нерви имаше този човек! Дощя ми се да изхвърля телефона през прозореца заедно със съобщението.
В последния момент завъртях волана и предотвратих излизането от шосето.
Проклятие! Май наистина не биваше да шофирам в това състояние.
Щом стигнах до първата отбивка, спрях колата напреко на две паркоместа и изскочих навън. Вървях безцелно в тъмнината. Главата ми заплашваше да експлодира. В момента нямах сили да преработя цялата получена информация. През тази нощ Дани ми бе разказал толкова много, беше се разкрил целият — очевидно не му е било никак лесно, а аз го бях оставила сам.
Внезапно осъзнах, че в този момент съм готова да тичам с цялата си възможна бързина, да стигна с колата чак до Аляска или да се скрия в най-далечното ъгълче на Земята. Ала кошмарът щеше да ме намери, където и да отидех. Не днес, не утре, но един ден щеше да ме сграбчи. Спрях и опрях длани върху коленете.
Мисли, Джесика, мисли!
Мъчително събрах откъслеците информация, която бе останала в главата ми във връзка с ХИВ. Веднъж бяхме разгледали темата в училище. „Чумата на хомосексуалните“ — така я наричаха учениците. Внезапно си спомних съвсем ясно какви са начините за заразяване. Полово общуване без предпазни средства, размяна на спринцовки, преливане на кръв.
Целувките, независимо в каква форма, се смятаха за също толкова безопасни, колкото и съвместният живот със заразено лице в общо домакинство. Стъпка по стъпка изминах цялата последна година, прекарана с Дани. Пиехме от една бутилка, ядяхме двамата от една чиния, бях в контакт с потта му… Всичко това беше безопасно. Заразата чрез слюнка е невъзможна. Припомних си какво се случи с Мая и изведнъж разбрах защо тогава бе реагирал толкова бурно. Разбрах и защо така отчаяно се опитва да ме държи на разстояние. В случая миналото играеше второстепенна роля.
Какво още знаех за СПИН? Че е автоимунно заболяване, при което постепенно, понякога в продължение на години, се разрушава имунната система. Първата фаза на болестта протича без оплаквания и е доста дълга. Не си личи, че засегнатият е болен, ала щом се появят първите симптоми, често се случва упадъкът да е много бърз. И как всъщност се умира от СПИН?
Навярно с много болки и в ужасна самота.
След това заключение мислите ми се отправиха към Дани. Как ли се чувстваше той след моето бягство? Нали му бях обещала, че в никакъв случай няма да избягам!
Какво, по дяволите, правех тук, на този забравен от Бога паркинг?
Запътих се бавно към колата, после обаче ускорих крачка — главно защото ми хрумна, че съм оставила прозорците отворени, а чантата ми лежи на предната седалка. Надявах се да я намеря там. Ако не, голяма работа. След тази нощ навярно вече нямаше да се замислям за подобни баналности.
Всичко си беше на мястото. Паркингът беше пуст. Взех си чантата и се запътих към малкото денонощно заведение. Никога не бях изпитвала такъв глад за шоколад. Трябваше да си нахраня нервите. Купих блокче шоколад и кутийка кола.