Пред мъжката тоалетна бе поставен автомат за кондоми с надпис „Не давай шанс на СПИН. Вземи!“. Не знаех дали да се смея, или да плача. Вътрешният ми глас се наежи и вдигна грозната си глава пред толкова ирония. В детински прилив на инат пъхнах монета в автомата и получих една опаковка. В този момент от тоалетната излезе едър тип, татуиран до шията, с висяща мазна коса, и ми предложи:
— Ако искаш да ги употребиш още тази нощ, аз съм готов, бейби!
Направи неприлично движение с език, а аз му показах среден пръст. Разкъсах опаковката, пъхнах един кондом в джоба на панталона, останалите прибрах в чантата.
Излязох от заведението и извадих мобилния телефон от джоба. Макар да беше среднощ, набрах номера на Кристина. Явно не спеше, защото вдигна още при второто позвъняване. Звучеше напълно будна, но загрижена.
— Тина — изпищях в телефона. — Случи се нещо!
— Какво е станало? — попита разтревожено тя.
— Дани… — започнах.
— Какво му се е случило? — Кристина бе близо до истерията.
— Той има… той е… мили боже! — заекнах.
— Казал ти е — установи сухо тя.
Естествено. Ама и аз съм една глупава овца! Трябваше веднага да се сетя, че тя знае.
— Защо не си ми казала досега? — изкрещях. — Той има СПИН! Знаела си, но и двамата си мълчахте! Проклети егоисти! Защо?
— Мълчах, за да го предпазя от реакции като твоята — отсече студено тя.
— И двамата сте луди!
— Още ли си при него? — попита загрижено Кристина.
— Не, естествено. Офейках! — отговорих и изведнъж се почувствах смешна и жалка.
Кристина цъкна с език и въздъхна тежко в телефона.
— Джесика — заговори настойчиво, със същия тон като Дани, — моля те, седни някъде и ме изслушай много внимателно.
— Седя — изръмжах и се отпуснах на тревата.
Кристина продължи бавно и ясно:
— Този факт е налице много отдавна. Това, че ти го узна едва сега, не го прави по-реален, отколкото е бил, преди той да ти го каже.
Думите й проникваха съвсем бавно в свръхвъзбудения ми ум.
— Какво да правя сега? — попитах отчаяно.
— Продължавай както досега. Нищо не се е променило. Промяна има само в главата ти. Аз живея от две години в жилището му и не съм изложена на опасност от зараза.
— Ти не спиш в леглото му! — викнах.
Защо тази нощ се зъбех на всички?
— Ти също не спиш с него — отвърна спокойно тя.
В гърдите ми пламна гняв. Непременно ли трябваше тя да знае всичко?
— Чуй ме, Джесика — подхвана отново тя. — Известната опасност е много по-лесна за преценяване от рисковете на ежедневието.
Права ли беше? Наистина ли беше така?
— Какво да правя сега? — повторих.
— Спомняш ли си какво ми обеща малко след като се запознахме?
Кимнах, въпреки че тя не можеше да ме види. Отговорът й прозвуча мек като масло:
— Да знаеш, че ако нарушиш това обещание, ще те намеря. Където и да се скриеш, ще те намеря! Опасността, която ще представлявам за теб, ще е много по-голяма от опасността да се заразиш от Дани.
Повторих думите й наум. Този факт е съществувал винаги. През всичките тези месеци той е носил вируса в себе си. Аз го разбрах едва сега, но това не увеличаваше риска от заразяване. Вярно беше по-скоро обратното.
— Джесика? — изтръгна ме от мислите Кристина. — Върни се при него, моля те. Затварям. Ще се обадя на Дани.
Прибрах мобилния телефон в чантата, потънала в мислите си. В този момент взех решение да променя псевдонима си за радиовръзки от „Еднорог“ на „Нощно море“. (По-късно наистина го направих.) За да помня винаги кошмара, от който вече нямаше отърваване. От днес той щеше да ме гони, да ме настига и навярно да ме придружава чак до края на живота ми.
Вече беше много късно през нощта, или по-скоро много рано сутринта, когато минах с мерцедеса покрай жилището на Дани. Както винаги, жалузите бяха отворени, вътре нямаше светлина, но това, разбира се, не означаваше, че Дани наистина спи. Често се случваше той да си е вкъщи, но да не включва осветлението. Веднъж ми бе казал, че на тъмно се чувства сигурен. Сега разбрах какво е имал предвид.
Моето паркомясто точно под прозореца на дневната се оказа свободно и аз паркирах големия автомобил, макар и с усилие. Преди паркирането не ми създаваше затруднения, днес обаче не ми се удаваше. Бях разстроена и преуморена.
— По дяволите — изругах и направих пореден опит да паркирам.
Три движения и колата е паркирана — ама че глупост! По-скоро четирийсет и две движения. Гневно ударих с юмрук по волана.
— Майната му!
Ако продължавам да се мотая тук, Дани със сигурност ще се събуди — в случай, че е заспал, в което се съмнявах. Изнервих се до крайност и се отказах. Предницата стърчеше застрашително към тясната улица и щеше да пречи на движението. Живеещите наблизо щяха да се ядосват. И какво от това, след като аз си имах други проблеми? Какво ги интересува, че не съм паркирала, както е редно?