Промъкнах се по чорапи в жилището на Дани. Цареше тишина. Влязох безшумно в банята, за да си облека шортите и тениската, с които спях. Запитах се дали пък да не спя на дивана, за да не го будя, но взех друго решение.
Дани беше още буден. Всъщност го очаквах. Лежеше с ръце под главата и отдавна знаеше, че съм влязла.
— Върна се значи — отбеляза сухо той.
Уличната лампа осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам лицето му. Не видях радост. Не видях дори облекчение.
— Естествено.
Той седна бавно в леглото.
— Защо?
— Защото те обичам.
— Доста глупаво от твоя страна.
— Сигурно — отговорих, — но ми е все едно. Даже да беше някой човекоядец, дошъл от планетата Клендату, пак щях да се върна.
— Защо? — повтори Дани и поклати глава.
Зададе въпроса по-скоро на себе си. Въпреки това му отговорих.
— Защото те обичам. Повече от всичко. Повече от живота си!
Дани стана от леглото, мина покрай мен и отиде в дневната. Последвах го с дрехите на ръце. Небрежно ги захвърлих на пода.
Дани притисна чело към стъклото на прозореца.
— Аз ще умра. Съзнаваш ли това?
— Всички ще умрем.
Постарах се да говоря спокойно.
— О, да — изръмжа той. — Един по-рано, друг по-късно.
— Ти си здрав, Дани. Със сигурност ще останеш здрав още много години. Докато избухне болестта, медицината ще е намерила средство да я победи.
— А може и да не намери. Учените работят като луди, за да произведат лекарство срещу рак, но за нас никой не се интересува. Трябва да живея с увереността, че мога да умра по всяко време.
— Никой от нас не знае кога ще умре — пошепнах, макар да знаех, че бъдещето на Дани се определя до голяма степен от знанието за ограничеността на живота му.
Той мълчеше и продължаваше да се взира през прозореца.
— Как паркира колата? — попита ме внезапно. — Не можеш да я оставиш така.
Вдигнах рамене.
— Не успях да се пъхна в дупката.
Дани взе анцуга си от дивана и зашляпа бос към вратата.
— Дай ми ключа. Ще ида да я паркирам, както е редно.
Послушно зарових в чантата си и му връчих ключа от колата. Той посегна да го вземе и за момент пръстите ни се докоснаха. Спряхме насред движението и погледите ни се срещнаха. Внезапно натрупаните през последните часове емоции се разразиха в истинска експлозия. Излъчвахме електричество, достатъчно да освети половината град. Желанието да го прилаская стана свръхсилно. Дани веднага го усети и понечи да ми се изплъзне. Изтръгнах ключа от ръката му, хвърлих го в ъгъла заедно с чантата и сложих ръце на шията му. Привлякох го решително към себе си и известно време се гледахме в очите. Ритъмът на сърцето ми се ускори. И той задиша по-бързо.
Дани отвори уста да каже нещо и аз се възползвах от мига, за да притисна устни към неговите. Той отговори лекичко на целувката ми и аз бавно плъзнах ръце по раменете му в посока към гърдите. Той потръпна и улови китките ми. Изви ръцете ми на гърба и ги стисна като в клещи.
— Няма да стане — пошепна, без да отдели устни от моите.
— Ей сега ще видиш как ще стане!
Дани се засмя тихичко.
— Бъди разумна. Вкъщи нямам дори кондоми.
— Пусни ме за малко.
Макар и с неохота, той освободи ръцете ми, аз се отделих от него, вдигнах захвърления на пода панталон и триумфално извадих от джоба пакетчето с презерватива.
— Я виж ти! — Дани извъртя очи. — Престани, моля те. Много е опасно.
— I don‘t care. Не ме е грижа.
Съзнателно цитирах израза, който той обичаше да употребява.
Не казах цялата истина. Страх ме беше, разбира се, но страхът щеше да бъде мой постоянен спътник и аз нямах намерение да му позволя да ме превърне в роб. Затова се направих на глуха и пренебрегнах вътрешния глас, който от доста време ми напомняше, че наскоро си бях разкървавила устата.
— Джесика… — поде Дани.
— Шшт! — изсъсках аз и отново го целунах.
Той ми позволи да го целувам, ала не отговори на целувката. Предпазливо плъзнах ръце по гърдите му. Забелязах как той веднага се скова под движенията ми и спрях. Вместо това го хванах през кръста и го притиснах към тялото си. Усетих възбудата му и преместих ръце натам. Дани вдиша шумно и хвана ръцете ми. Бе затворил очи, долната му устна трепереше леко. Продължих да го милвам съвсем бавно.