Докато той приготвяше закуската, аз се наслаждавах на топлия душ. Навярно се надявах да се задържа малко по-дълго далеч от истината. Седнах на масата с влажна коса. Дани носеше червена — кървавочервена — тениска, косата му също беше мокра и както винаги несресана. Наля ми кафе и усетих миризма на душгел. Без желание задъвках препечената филийка.
Известно време ядохме мълчаливо на фона на музиката от радиото. Неприятно мълчание. Съвсем ясно се усещаше, че нещо стои между нас като невидима стена.
— Хайде, започвай да задаваш въпроси — подкани ме той. — Ако се опитаме да убием истината с мълчание или само обикаляме около нея като котка около гореща каша, положението няма да се промени.
Стиснах с все сила чашата с кафе. Довиждане, красива илюзия за безгрижен живот!
Тук няма да намериш идеалния свят! Е, благодаря ти, Кристина. Можеше да се изрази малко по-ясно.
— Кой още знае, че си ХИВ-позитивен?
Списъкът ми с въпроси беше безкрайно дълъг. Реших да започна с най-безобидния.
— Родителите ми, естествено. Кристина. Йорг, Рики и Симон. Треньорът ми във фитнес центъра, треньорът ми Доган. Никой друг.
— Значи Доган знае? И въпреки това те е докарал до световно първенство? Не е ли опасно? Не е ли възможно да заразиш някого?
— Фактически е невъзможно. Би трябвало моята кръв да пръсне право в отворената рана на противника, и то за частица от секундата, защото на въздуха вирусът веднага умира. Вероятността да бъдеш улучен от мълния е със сигурност доста по-висока.
— Въпреки това си спрял да се биеш до нокаутиране на противника, защото си сметнал остатъчния риск за твърде висок.
— Не спрях веднага. Чак след световното. Защото не се чувствах добре. Някои организатори ми забраниха да участвам в големи състезания. За световното ни правиха тестове и след това стана трудно.
— От колко време го имаш?
Дани вдигна босите си стъпала върху седалката на стола, притисна колене към гърдите си и положи брадичката си върху коленете.
Той издига защитен вал между теб и себе си, уведоми ме умът ми. Трябваше да внимавам да не ми се изплъзне.
— Не се знае съвсем точно. След заразяването не съм имал симптоми, или поне не съм ги забелязвал. Някои се разболяват от нещо като грип. Но дори да се е случило и с мен, никой не си е помислил за ХИВ. В най-лошия случай съм се заразил на единайсет… Приел съм го за начална дата.
— На единайсет години. Когато баща ти е започнал да те насилва — завърших изречението.
— Да.
— Лошо ли е това? Колкото по-дълго, толкова по-зле? Заради инкубационния период?
— Инкубационен период не е правилното понятие. Наричат го латентна фаза. През това време човек носи вируса в себе си и може да го предава на други хора, ала е напълно здрав. Вирусът не ме ограничава физически. Никой не може да каже предварително кога ще се разболея истински. При всеки е различно. Някои се разболяват само след месеци, има обаче и отделни случаи, когато болестта избухва след петнайсет години. Няма норма.
Опасявах се, че натискът на пръстите ми ей сега ще счупи чашата.
— Възможно ли е болестта никога да не се прояви?
Гласът му прозвуча спокойно и овладяно:
— Такава вероятност не съществува. Който има ХИВ, се разболява от СПИН. Няма друг път.
— И какво се случва тогава? — попитах шепнешком.
— Появяват се симптоми. Човек се разболява. Може да е всичко. Гадене, замайване, кожни болести, настинки. Имунната система се срива.
Дани ми обясняваше как протича болестта, сякаш разказваше как се образуват облаците по небето.
— По някое време се стига до пълната картина на болестта СПИН. Ако имаш късмет, умираш бързо, ако не, гаснеш в продължение на месеци или дори години.
Устните ми затрепериха. За миг затвори очи и си пожелах да отлетя много надалеч. Да се приземя на слънчев средиземноморски плаж.
— От какво точно умира болният?
— И това е различно. Често от белодробно възпаление или от туберкулоза. От безобидни болести, с които имунната система не е в състояние да се справи. Не е ли унизително? Да пукнеш от най-обикновена хрема!
Поклатих глава, ужасена от грубата дума. Навярно беше по-добре да говори така. Това беше неговият начин да живее с болестта, да отнеме малко от ужаса й.
— Как разбра, че го имаш?
Дани стана и започна да прибира масата. Усетих как навлизам в опасен терен.
— Каза ми баща ми. Малко след като се нанесох в това жилище. Обади ми се по телефона. Съобщи ми, че се разболял, и поиска да го посетя, но аз отказах. Тогава ми го каза по телефона. Просто така. Че съм заразен от години и скоро ще умра. Точно като него.