Дани тресна една чиния върху кухненския плот и скръсти ръце пред гърдите. В следващия миг затвори очи и по бузите му се затъркаляха сълзи.
— Баща ми е знаел — пошепна той. — Със сигурност е знаел. Години наред е имал контакти с проститутки. Това не го е спряло. Понякога си мисля, че се е стремил да ме зарази.
— Мили боже!
Не ми хрумваше нищо. Какво повече бих могла да кажа? Такива неща не съществуваха. Не биваше да съществуват!
Отидох при него и освободих ръцете му. Нежно го притиснах към себе си. Той зарови мокрото си от сълзи лице в косата ми. Раменете му се тресяха. Опря чело о бузата ми. Милвах го утешително по гърба, сълзите му се стичаха в деколтето ми и мокреха тениската. Това не ме смущаваше. Страхът от заразяване бе отлетял, вместо това в гърдите ми се надигна гняв. Гореща, пламтяща ярост, насочена срещу бащата на Дани. Не познавах този човек и никога нямаше да го срещна, но го мразех с цялата сила на сърцето си. Гневът ми се засили, стана още по-горещ и си остана мой постоянен придружител.
— Разбираш ли ме сега? — изхълца той. — Животът ми е една голяма катастрофа. Не исках да те въвличам в нея. Ужасно съжалявам. Никога няма да имаме нормална връзка.
— Напротив — възразих упорито. — Нали видя какво стана снощи.
Дани ме погледна безпомощно. Очите му плуваха в сълзи.
— Не говоря за това. Ние с теб няма да имаме деца. Нито бъдеще.
Неволно се засмях.
— Ти си на двайсет години и мислиш за деца? Повечето мъже създават деца чак към средата на трийсетте. Дотогава може да се случи какво ли не.
— Аз обаче копнея да имам деца — прозвуча упоритият му отговор.
— Аз също, но не още сега. След десет години положението ще е друго. Тогава болестта ще е лечима, хората с ХИВ ще раждат здрави деца. Тогава…
— Вече няма да съм жив.
— Престани! Не бива дори да го мислиш!
Дани изскърца със зъби и замълча.
— Кога за последен път си бил на консултация? — поисках да разбера.
— Преди години.
— Така си и мислех. Хайде да отидем заедно. Моля те.
Дани изтри сълзите от лицето си. Спокойствието му се върна и пред очите ми отново се изправи самоувереният човек, когото познавах.
— Какво очакваш да чуеш там? — попита той.
— Очаквам да ме просветят по въпроса.
Мълчанието му продължи твърде дълго. Явно не беше съгласен.
— Моля те! И аз търся начин да се справя с положението.
— Окей! — кимна той. — Все още имам някои адреси. Утре ще позвъня на телефоните им и ще видя къде ще ни дадат час.
Надигнах се на пръсти и го целунах по устата. Вкусих солта на сълзите му.
— Благодаря ти! Ти си най-добрият.
— Аз съм идиот — възрази той. — В никакъв случай не биваше да те въвличам в това безумие. Трябваше просто да те държа далеч от мен, вместо само да те предупреждавам!
Забих показалец в гърдите му.
— Престани да се обвиняваш! Аз съм голям човек и вземам решенията си сама. Чувството за вина ти е внушено от баща ти. Не бива да го допускаш.
Дани изръмжа нещо неразбрано.
Най-неочаквано му заявих:
— Аз ти вярвам, Дани. Напълно и изцяло, във всички отношения. Ти също трябва да ми вярваш. Щом аз смятам, че е безопасно да спя с теб, моля да го приемеш.
— Опасно е!
— Целият живот е опасен! Може да изляза и да ме убие падаща керемида. Или пощенската кола да ме сгази. А може и да получа слънчев удар.
Дани поклати глава и извъртя очи.
— Нека изчакаме консултацията и тогава да решим — предложи той.
— Съгласна съм.
Компромисът ми се стори почтен. Не можех да си представя, че там ще ни препоръчат пълно въздържание.
Дани посегна към ръката ми и ме привлече към себе си.
— Тази нощ разбрах, че и аз мога — обясни той. — Мога да се доверя на някого. За първи път в живота си. Досега винаги съм смятал, че това е грешка и никога не бива да я правя. Нямах представа, че мога да допусна някого толкова близо до себе си, не само физически, а и емоционално. — Той сведе поглед към пода и добави: — Аз също ти имам пълно доверие. Нужно е обаче да работя още по прилагането му на практика. Имай търпение.
Кимнах и му стиснах ръката, за да му покажа, че го разбирам и така е добре. Естествено, щеше да мине време, преди да си повярваме напълно.
— Хайде да се поразходим — подканих го. — Ще ми разкажеш какво се е случило тогава с майка ти и защо си си въобразил, че ти си виновен.
Тази вечер дълго лежах будна в леглото си у дома и с мъка се удържах да не седна на компютъра и да преровя интернет за данни относно болестта. Не го направих, защото щях съвсем да се побъркам. Предпочитах да поговоря с Кристина, но за съжаление не я дочаках. А и не само това занимаваше мислите ми. Разказът на Дани от тази сутрин още звучеше в ушите ми. Напълно спокойно, сякаш това беше най-естественото нещо на света, Дани ми описа как той бил виновен за аборта на майка си и за смъртта на братчето си. Сякаш изобщо не съществуваха съмнения. Как е възможно родителите му да твърдят подобно нещо? Той е бил само на десет години. Виждах го съвсем ясно как стои пред дома на родителите си в Америка и майка му в напреднала бременност го държи за ръка. Той я умолява да остане още малко навън, за да потърси избягалото си куче. В ушите ми отекваха ругатните на баща му, който не е позволил. Дани, естествено, бе пренебрегнал забраната и бе побягнал. Нима е можел да предвиди, че майка му ще се опита да го спре, ще изгуби равновесие и ще полети надолу по стълбата? Дори възрастен човек не би помислил за възможните последствия от такова действие. Как може да се очаква това от едно дете?