Мятах се неспокойно в леглото. Главата ме болеше и щом затворех очи, виждах момче с руса коса и сини очи… проснато на леглото, да брои минутите и да се пита възможно ли е да рискува и да се обърне на другата страна. Чак на разсъмване потънах в неспокоен сън.
Тичам и тичам. Безкрайни стълбища нагоре към сияйно синьото небе. Колкото по-бързо тичам, толкова по-бързо се срутват стълбите. Трошат се отдолу нагоре, разрушението стига до мен и камъкът се рони под краката ми. Успокояващото синьо на небето не се приближава, вместо това стъпалата ме повличат към дълбокото. Падам и падам, и каквото и да правя, не намирам опора.
Излязохме тримата, купихме нов гардероб, сглобихме го и подредихме вещите ни.
Кристина ме прегърна и ме притискаше до гърдите си в продължение на минути — толкова много се зарадва, че в събота през нощта съм се върнала при Дани. Не каза нищо за потрошения гардероб. Познаваше темперамента на Дани и най-вероятно не се случваше за първи път той да реагира така при силно вълнение. Това беше начинът му да овладее гнева.
В петък вечерта отидох в тренировъчния център веднага след работа. В събота няколко от учениците на Дани щяха да положат изпит за трета ученическа степен и той искаше още веднъж да минат материала. Кристина също бе дошла да гледа.
Понеже не я видях в някое от плетените кресла, предположих, че е отишла някъде отзад, където Дани събираше учениците си.
Забелязах го още отдалеч. Стоеше на тепиха, заобиколен от деца.
— Правиш движение наляво и кик надясно. Не, никаква стъпка между двете — обясняваше той. — Имитираш движение, сваляш крака, кик. Без стъпка. Да, точно така. Внимавай да улучваш винаги с глезена.
Когато остана що-годе доволен от изпълнението на сайд-кика, той се обърна към мен и ме поздрави с целувка.
— Здрасти. Тина е някъде отзад.
Като треньор Дани беше пълната противоположност на Доган. Никога не повишаваше тон, никога не проявяваше нетърпение, мотивираше децата с добри изпълнения, не ги притискаше. Досега нито един от учениците му не бе пропаднал на изпит. Видях Кристина, седеше върху тренировъчна рогозка до стената. Отидох при нея и също седнах.
— Здрасти — посрещна ме тя.
Отговорих на поздрава и известно време наблюдавахме Дани в мълчание. Той стоеше на десния си крак, левият високо над главата, и риташе във въздуха, за да демонстрира на учениците как да отдалечат противника от себе си. Понеже беше левичар и предпочиташе да рита с левия крак, понякога се налагаше да помисли как да покаже движенията на учениците си. Отначало ми беше непонятно как е възможно да протегне крак почти отвесно, но междувременно движенията му бяха станали ежедневие за мен. Често прекарвахме вечерите заедно в тренировъчния център: Кристина и аз си седяхме удобно в някой ъгъл, Дани тренираше или работеше с учениците си. Броят на учениците му се бе увеличил многократно, водеше толкова много курсове, че все едно беше на пълен работен ден. Въпреки това продължаваше почти всеки уикенд да прави фотосесии. Понякога отсъстваше по два-три дни. През седмицата телефонът му звънеше безброй пъти на ден. Обаждаха се ученици с желанието да научат още нещо или от управата на фотографската агенция, за да уговорят поредния час, да му обяснят къде да отиде или как да се яви.
— Искам да ти благодаря — подхвана най-неочаквано Кристина.
— За какво? — попитах изненадана.
— Че онази седмица се върна при него.
Днес беше облечена в къси черни панталонки и светло спортно яке, затворено с цип до брадичката.