— Един ден — подхвана той — мен вече няма да ме има. В момента, в който се доближиш до хоризонта, може би ще се доближиш и до мен…
— Млъкни — прекъснах го доста грубо. — Настръхвам!
— Просто го запомни, Дъки. За всеки случай.
— Дори не би трябвало да мислим за това.
— Знам.
Прозорецът отново се отвори и Брита повторно се издаде навън — без чай и сладкиши.
— Слизайте веднага! — заповяда тя, размахвайки ръце към нас. — Ако те види хазяйката, Дани, ще си имаш ядове!
— Слизаме — отговорих успокоително. Погледнах за последен път към хоризонта, право в кървавочервеното слънце. После запълзях обратно към гаража.
Дани легна по гръб върху топлите керемиди.
— Ей сега ще дойда. Дайте ми пет минути.
СЕПТЕМВРИ 2000
Ерика Блумхард си погледна нервно часовника. Оставаше й още само една консултация. С млада двойка, записала се в средата на миналия месец. Внезапно тя съжали, че се е съгласила да ги приеме. До часа на срещата оставаха почти петнайсет минути, а тя седеше и се взираше в паркомястото пред прозореца на кабинета й. Усети как нервно пристъпва от крак на крак. Защо двамата не идваха? Защо всички пристигаха едва в последната минута?
За да бъде честна, трябваше да признае, че в последно време все по-често се гневи от банални неща. Главно свързани с работата й. Почти петнайсет години работеше в социалните служби, от десет години даваше консултации по СПИН и доскоро не й се случваха такива неща. Да се ядосва. Да се гневи на хората, които идваха при нея да търсят помощ. Дълбоко в себе си знаеше, че това не е правилно, ала не бе в състояние да го преодолее. „Клиентите“ й бяха толкова неразумни. Играеха си не само със собствения живот — принципно това й беше напълно безразлично, — но и с живота на хората около тях. Играеха един вид руска рулетка, само дето другите играчи често не знаеха, че стават част от неморална игра.
По-рано виждаше нещата другояче. Тогава пациентите, както тайно наричаше клиентите си, будеха у нея само съжаление. Днес обаче, когато ХИВ-позитивен мъж й разказваше как е спал без предпазно средство с обляната в сълзи жена, седнала до него, без да й спомене за заболяването си, тя мислеше за дъщеря си. Защо първо си лягаха и чак после идваха да питат дали не може да се направи нещо? Да, можеше да се направи нещо, но често й се искаше да се разкрещи на тези мъже, да им каже първо да мислят, а после да се поддават на нагона. Мисълта, че Ясмин би могла да попадне на някой такъв тип, я подлудяваше.
Раждането на Ясмин промени живота й. Промени всичко. Ерика бе станала друг човек. Съзнаваше, че с тези нови убеждения мястото й вече не е в социалните служби. Отново взе решение да говори с шефката си, да й изясни как стоят нещата и да помоли да я преместят. Не искаше да продължава така. Вече изпитваше гняв към следващите клиенти, въпреки че сигурно щяха да дойдат съвсем навреме. Само защото копнееше да се върне при Ясмин. Дали да се обади набързо на гледачката?
Чукането по вратата я изтръгна от мислите.
Тя прекоси помещението с бързи крачки и отвори.
— Ерика Блумхард — представи се и подаде ръка първо на младия мъж. Висок, рус, необикновено красив. Тъмносините му очи я възхитиха и тя не бе в състояние да откъсне поглед. Усети, че прекалява със зяпането. Не бе чула името му. Обърна се бързо към младата жена, пак си каза името и стисна ръката й. Момичето беше по-скоро безлично, стройно, с големи кафяви очи и бледо лице. Кестенявата коса изглеждаше малко сплъстена и й напомни за прастарото дебело пони, което бе притежавала като дете. Представи се като Джесика.
— Заповядайте, ще седнем на тази маса.
Двамата я последваха и тя ги покани да седнат.
Жената! Откакто работеше тук, тайно играеше тази игра. Обзалагаше се със самата себе си кой от клиентите й е болният. Почти винаги улучваше. В този случай се оказа лесно.
— Какво мога да направя за вас? — попита любезно тя и скришом хвърли поглед към документацията си, за да прочете името на мъжа. Дениъл Тейлър.
— Дошли сме просто да се информираме. За болестта, за заразяването, за всичко — обясни момичето.
Изглеждаше нервно. Партньорът й седеше много спокоен и много сдържан, със скръстени ръце. Май му се искаше да е някъде другаде. Навярно му бе неприятно, че е изпаднал в това положение. Придружителите често реагираха по този начин.
— Добре, тогава първо ще ви дам информационните материали, с които разполагам. За да си ги прочетете на спокойствие. Ето ви и визитната ми картичка. Ако имате въпроси или се нуждаете от помощ, може да ми се обадите по всяко време.