Марина кимна.
— Знам, Дани. Всичко е наред. В крайна сметка спортът не е работа за всеки.
Дани пое дълбоко дъх, за да се защити отново, ала явно реши, че няма смисъл.
— Е, той постигна големи успехи в спорта — подхвърлих аз.
В моите очи спечеленото световно първенство и работата му като треньор бяха истински успехи. Докоснах внимателно мраморната маса и докато говорех, пръстите ми очертаваха релефа. Като ме видя, Марина скочи, отиде в кухнята и след минута се върна с някакво дезинфекционно средство. Напръска масата и я избърса с мек парцал. За момент изпитах чувството, че много й се иска да напръска и нас с дезинфектанта.
Изнервен, Дани завъртя очи и скръсти ръце пред гърдите.
— Извинете — прошепна тя и отново седна. — Знаеш ли, Лиъм скоро ще се върне от училище. Затова искам тук да е чисто. След онази ужасна злополука той е силно податлив на бактерии. Налага се да поддържам абсолютна чистота, иначе започват проблеми с имунната му система. Той е слаб, разбираш ли?
Кимнах в знак, че разбирам. Не знаех какво друго да направя.
Кой, по дяволите, е Лиъм?
— Мамо — обади се Дани. Говореше подчертано бавно, сякаш имаше насреща си трудно схващащ човек. Навярно беше точно така. — Нещо объркваш. Този с автоимунното заболяване съм аз.
Тя се засмя почти истерично.
— Би трябвало да си по-деликатен. Дани и Лиъм никога не са се разбирали. Защо ли… — Гледа ме дълго с тъжно изражение. — Мисля, че Дани никога не прости на Лиъм. Заради Лиъм се наложи да се преместим в Германия. Защото се разболя тежко след раждането си, а тук лекарите са по-добри. Дани предпочиташе да си остане в Атланта. Там бяха приятелите му, там спортуваше, освен това му беше ужасно мъчно, че няма как да вземем и Рекс.
— Рекс ли? — попитах и погледнах неразбиращо Дани. Той само поклати глава и отново направи физиономия.
— Кучето на Дани. Наложи се да го оставим, не ни позволиха да го качим в самолета.
Марина говореше, сякаш съжалява истински.
— Самолетът не беше проблем. Баща ми уби кучето в пристъп на ярост. Затова не го взехме с нас — обясни Дани, обърнат към мен. Погледнах уплашено от единия към другия и отпих голяма глътка вода.
Марина пребледня.
— Даниел! — скара му се тя. — Как може да говориш такива неща? Баща ти никога не би направил подобно нещо. Той те обичаше!
— О, да, обичаше ме! — Гласът на Дани преливаше от сарказъм. — За съжаление по свой специфичен, перверзен начин.
Вече не бях сигурна дали е било добра идея да дойдем тук. Изпитах угризения на съвестта, задето бях настоявала Дани да ме доведе.
Марина не отговори. Изправи се рязко, отиде до ъгъла на стаята и падна тежко в поставения там люлеещ се стол. Гледаше през нас и непрекъснато се люлееше. Напред-назад, напред-назад. Май напълно бе забравила за присъствието ни. Посегнах под масата към ръката на Дани и преплетох пръстите си с неговите по вече известния нам начин. Той не каза нищо. Мълчаливо наблюдаваше майка си.
Тя нежно плъзгаше ръка по плоския си корем, където със сигурност нямаше бебе.
— След две седмици — пошепна нежно тя. — Бебето ще дойде след две седмици.
— Пожелавам ви всичко най-хубаво — казах аз.
Дани цъкна с език и ме изгледа укорително. Невинно вдигнах рамене.
— Време е да си вървим — каза той. Никога не го бях виждала толкова изнервен.
— Няма ли да разгледате къщата? Много искам да я покажа на Дженифър.
Марина стана от стола.
— Много искам да я видя — казах тихо на Дани, пренебрегвайки объркването на името ми. — Някогашната ти стая и така нататък.
Дани рязко пусна ръката ми.
— Желая ти приятни забавления — отговори ми горчиво.
Марина ми даде знак да я последвам. Вървях след нея по коридора, изкачихме се по стълбата. Дървените стъпала наистина скърцаха. Пак се разтреперих. Дани остана известно време долу, но в крайна сметка ни последва.
Марина ме въведе първо в стаята на Лиъм. Естествено.
На вратата бяха залепени пъстри букви от дърво.
„Лиъм Финли“. Семейството явно си имаше странности при изписването на имената.
Марина отвори вратата едва ли не със страхопочитание. Младежка стая. Спално бельо с футболни мотиви. Над бюрото плакат на Бритни Спиърс. В малка витрина няколко купи. Приближих се да ги разгледам по-обстойно. Всички бяха от кикбокс.
— И Лиъм ли се занимава с кикбокс?
Много странно. Би трябвало братята да се разбират отлично.
Марина ме погледна объркано.
— Какво? Не, Лиъм играе тенис. Още от малък.